– Получих съобщение, че имат свои хора в Осло, които са готови да действат на секундата. Разполагаха с адреса – и знаеха за ужасните взаимоотношения, които имах с бившата си съпруга, Анжелика – че с нея не си говорим. Знаеха в кое училище ходи Хенрик. Всичко.
– Това не е вярно.
Той вдигна рамене.
– Това не е вярно – повтори тя, сякаш говореше по-скоро на себе си.
Йоаким беше отказал да каже повече. Чувстваше се сякаш беше споделил прекалено много.
Мина покрай "Лори", популярно заведение, където не беше ходил от много години, и пресече улицата. Спря на тротоара от другата страна и се обърна. Трима мъже в костюми се препънаха на вратата към "Лори" и поеха по тротоара. Двама от тях се бяха обгърнали един друг с ръце около раменете, подобно на малки момчета, докато третият мъж се клатушкаше след тях. Очевидно беше пил повече от достатъчно, за да се държи на краката си.
Йоаким отново пресече улицата, отвори вратата на "Лори" и влезе.
Влажната топлина вътре го порази. Там все така беше пълно с хора. Седна на един свободен стол на бара и си поръча бира.
По масите наоколо седяха хора, които изглеждаха сякаш са пили предостатъчно. Точно вляво кипеше дискусия на висок глас между двама мъже, които лежаха облегнати на масата един срещу друг. Зад него седеше видимо пияна двойка, която пламенно се прегръщаше и целуваше.
Йоаким получи чаша от половин литър бира и плати с банкнота от двеста крони. Опразни наполовина чашата с две глътки и затвори очи.
Вече съжаляваше, че беше разказал на Далайла за заплахите на Ферен към Хенрик. Планът му се пропука. Това не биваше да се разкрива при никакви обстоятелства, преди Хенрик да е в безопасност. Но за него все още беше загадка как да си върне Хенрик.
– Здравей!
Една жена се покачи на стол зад бара до него и го загледа с наполовина притворени очи. Носеше черна рокля и множество големи пръстени по ръцете си. Косата беше силно прибрана назад. Силно гримирана. Може би на около петдесет години.
– Кой си ти? – попита тя. Езикът ѝ се преплиташе, докато изричаше думите.
– Кой искаш да бъда? – попита Йоаким.
Тя изсумтя.
– Кредитна карта и бързо чукане – усмихна се тя. Този път без да преплита език.
– Жалко – отвърна Йоаким, – защото аз търся сериозна връзка. Знаеш, малки деца, които търчат наоколо щастливи, комби и златен ретрийвър.
– Ти обратен ли си или какво?
– Така си е – заяви Йоаким, опразни чашата с бира и стана. – Извинявай, но трябва да се обадя по телефона.
Извади стария мобилен телефон, докато се отдалечаваше от бара, и го включи. Загледа се в него, докато дисплеят не светна и той се върза към "НетКом"[31]. Бяха нужни няколко секунди, след което се чу звукът на входящ есемес.
Ингер Холмсбю. Беше запазил номера и името ѝ. Здравей, обади ми се.
Пишеше само това.
Йоаким провери часа от дисплея. Беше 01:43. Вдигна рамене и звънна.
64.
Един час по-късно червен "Фолксваген поло" се появи и паркира до тротоара пред "Лори".
Йоаким стоеше и чакаше. Той хвърли бърз поглед към страничния прозорец и забеляза Ингер Холмсбю, която държеше волана с две ръце. Той отвори вратата и седна до нея.
– Здрасти – поздрави го тя.
По лицето ѝ липсваше грим. Нито миглите, нито веждите се виждаха в слабата светлина, а жената беше бледа, много по-бледа, отколкото той си я спомняше при последната им среща. Плътният сивочерен пуловер, който тя носеше, изглежда ѝ беше с няколко номера по-голям. Сигурно се беше качила на автомобила директно след като бе станала от леглото.
– Здравей! – отвърна ѝ той. – Колко хубаво, че ми предложи да ме откараш у дома. Не може ли да го превърнем в традиция?
– Ти си първият – и последният – отвърна тя и премина на скорост. Тя внимателно се огледа наоколо и пое по улица "Хегдехаугсвайен". – Накъде ще ходим?
Йоаким се изправи и положи ръка на гърдите си.
– Зависи колко време ти е необходимо. – Той ѝ хвърли поглед. Тя нямаше вид на човек, който е прекарал много време зад волана. Шофираше изключително концентрирана, макар че почти нямаше други коли по улиците. – Имаше да ми разказваш интересни неща, нали?
– Да, с надеждата, че и ти ще ми се реваншираш – каза тя, без да премества поглед от пътя пред себе си.
– Да, добре – отвърна Йоаким – но нека първо да чуя какво имаш ти.
Спряха на червен светофар. Едва тогава Ингер Холмсбю се обърна отново към него.
– Когато в три часа сутринта те взема от някой бар, то може би съм очаквала да си поне малко... пиян...