Мартин се скри зад гърба на едно момиче на мястото пред него. Той седеше с опрени върху коленете си лакти и гледаше право надолу към лакирания паркет.
– Сега бих искал да започна – Мартин чу гласа на директора през високоговорителите. Долови се леко свистене, но звукът беше регулиран, така че пищенето скоро изчезна. – Имаме да ви съобщим нещо изключително неприятно. Както сами виждате, при нас са дошли двама представители на полицията. Въпросът е много сериозен. – Гласът на директора леко потрепери. Във всеки случай Мартин смяташе, че го чуваше. – Избрахме да го направим по този начин, така че всички да получим една и съща информация едновременно, както и за да може така да избегнем много слухове. – Той прочисти гърлото си. – Въпросът се отнася до ученик от нашето училище, Йон Халворшен от 9 "В".
Мартин крадешком погледна иззад гърба на момичето пред себе си и с крайчеца на окото си забеляза пълната майка на Файте-Йон. Тя седеше приведена със сгънати пред себе си ръце точно до директора.
– Снощи около един часа двама души са влезли с взлом в апартамента, където Йон и майка му живеят. Проникналите са били двама мъже с чуждестранен произход. Влезли са в стаята на Йон, докато е спял. Носели са нож, който са използвали, за да заплашат Йон. Той е настанен в болница заради прободни рани, но за щастие, няма сериозни физически наранявания. След случилото се той е добре. Йон е силно и хубаво момче – заяви директорът и хвърли поглед към майката.
За кратко настъпи тишина. Мартин отново погледна напред и видя, че директорът разменя няколко думи с полицайката, която седеше точно зад него. След това гласът на директора отново се разнесе:
– А сега давам думата на Хане Мьорк от полицията.
Полицайката застана зад микрофона. Тя безстрашно се вгледа в огромната тълпа.
– Здравейте на всички – започна тя, – една от причините да се съберем тук днес е, че много бихме искали да получим информация от вас, тъй като със сигурност знаете нещо. Ян Халворшен е бил обвинен от двамата влезли с взлом, че е качил видео в "YouTube". По-точно казано, кратък видеозапис, който всеки може да открие и да гледа в Интернет. Имате ли идея за какво говоря? Нали всички тук знаят какво представлява YouTube?
Тихо мърморене се разнесе сред залата. Мнозина кимнаха.
– Ян никога не е качвал някакво видео на ''YouTube". Но нападателите са изтъкнали, че клипът идва от неговия компютър. Но засега не знам за какво точно видео става въпрос.
Мартин го присви стомахът. Той бързо се скри зад гърба на момичето пред него и зарови лице в ръцете си. Главата му кипеше.
Мамка му, мамка му, мамка му!
– Е, това, което нас от полицията много силно ни интересува, е дали някой в залата има информация за клипчетата и YouTube. – Тя плъзна поглед над огромното, смълчано множество от ученици. – Ако знаете каквото и да е – независимо колко незначително ви се струва – дори само да сте чули нещо за видеа, които някой е качил в "YouTube" – ние ще ви бъдем много благодарни, ако се свържете с нас колкото е възможно, по-скоро. Или ако сте чули нещо друго, което да е свързано с това. Каквото и да е всъщност. На табла около училището ще откриете имената и телефоните на нас, полицаите, разследващи случая. Ако знаете нещо, обадете ни се, изпратете ни имейл, есемес или елате в полицейското управление. На таблата ще откриете и адреса ни. Можете да вземете с вас родителите си или други възрастни, ако не искате да идвате сами. Ние въобще не сме страшни. Напълно безопасно е да се свържете с нас.
Полицаят до нея се усмихна самоуверено на учениците.
Един ученик, седящ доста напред, вдигна ръка.
Хане Мьорк посочи момчето, което бе протегнало ръка във въздуха колкото можеше по-нависоко.
– Да? – попита тя.
– Вие заловихте ли... ги? – В залата избухна смях. Внезапно момчето почервеня като домат. – Искам да кажа... има ли заподозрени?
– Хубав въпрос – отвърна Мьорк и строго огледа залата. Смехът утихна, отново се дочуваше само леко мърморене и хихикане. – Отговорът е "не", за съжаление, засега никой не е заподозрян или обвинен, а разполагаме с много малко следи, с които да работим. Затова ще сме изключително благодарни, ако вие можете да ни помогнете. Има ли други въпроси?
Мартин затърси с очи Андреас, но не го виждаше никъде.
67.
– Аз съм – каза Йоаким с телефон до ухото си. Току-що се беше качил на влака за Драмен и отиде да докара автомобила под наем, който все още беше паркиран там.
– Здравей! – Гласът на Далайла звучеше напрегнато.
– Приготвяй се. Тази вечер потегляме – уведоми я той.
– Потегляме? Накъде?