"Ал-Фатих" беше петзвезден хотел от международна класа. Там бяха наели конферентна зала и щяха да настанят малката делегация от Африканската банка за развитие, която вече бе пристигнала в хотела.
Ферен се изправи и сложи ръце на хълбоците си с пръсти, насочени назад. Кръстът му изпращаше сигнали за болка надолу по краката му, когато дълго време се застояваше приведен. Нервозността му с нищо не помагаше в тази ситуация.
Направи гримаса. През последните години гърбът му се бе превърнал в интегрирана част от психиката му, един вид барометър, който го предупреждаваше ако се задаваха проблеми.
– Тогава трябва да тръгваме – заяви той и с пръсти натисна кръста си.
– Ще помоля шофьора да докара колата – отвърна Джон и се насочи към вратата.
– Почакай малко. – В опит да завие, Ферен направи някакви движения с бедра с надеждата, че болките в кръста ще отшумят. – Новият викарий... Гакеема, тя не се ли казваше така?
Джон спря.
– Да?
– Занесе ли цветята?
Ферен видя, че Джон за миг се поколеба, както правеше, когато след дълго съзерцание трябваше с думи да съобщи неприятна новина на своя шеф и господар.
– Не, това не е името ѝ. Тя се върна преди един час. Далайла не беше там.
Ферен вдигна вежди в знак, че Джон трябваше да му даде по-подробно обяснение.
– Тя не си беше у дома.
– Така. Оздравяла ли е?
Джон поклати глава.
– Не мога да ти отговоря. Гакеема почука няколко пъти, но Далайла я нямаше.
Ферен затвори очи за момент. Беше го очаквал – че допълнителното напрежение и нервозност, които изпитваше, имаха нещо общо с Далайла.
– Странно, че не се е свързала, не мислиш ли? Имам предвид... ако няма температура и отново е на крака... Нуждаем се от нея тук. – Ферен махна ръце от краката си и отиде до бюрото.
– Може би просто е била навън с някаква задача – предположи Джон. – За Далайла не е типично да бяга от работата.
– Искам да провериш, когато се върнем. Отиди у тях. Ако я няма, разпитай съседите. – Ферен извади мобилния си телефон. – Нещо трябва да се е случило.
– Можеш да пробваш, ако искаш – отговори Джон и кимна по посока към телефона, който Ферен държеше в ръка, – но най-вероятно няма да получиш отговор. Гакеема се опитва да се свърже с нея, откакто се върна.
Ферен отпусна ръката, в която държеше телефона, надолу.
– Добре. Но отиди до дома на Далайла веднага щом приключим със срещата.
Джон кимна и излезе.
Арве Магне Ферен застана на ръба на масата и се огледа замислено наоколо в спартански обзаведения офис. Спря погледа си край мъничкото място за молитви, което му бяха приготвили. Тясна масичка с бяла бродирана покривка, която той бе наследил от майка си. Покривката стигаше чак до плочките на пода. Върху масата имаше Библия, а от двете ѝ страни стояха два сребърни свещника с нови бели свещи в тях. А на стената беше окачено черно-бяло изображение на Иисус Христос, разпънат на кръст.
"Дали Далайла е изчезнала? – почуди се той. – В същия ден, в който Йоаким е пуснат от затвора. Може ли да бъде случайност? Може ли изобщо да става въпрос за случайност?
7.
Йоаким носеше четирите пълни торби с всекидневни покупки от магазин "Рими" и вървеше обратно към апартамента. Хляба, млякото и продуктите за мазане той сложи в хладилника, а сухите продукти и препаратите за миене прибра в празните шкафове в кухнята. Отвори широко всички прозорци с надеждата, че застоялата миризма ще изчезне. Все още имаше силен аромат на течен сапун, примесен с високата влажност на въздуха вътре, вероятно защото много вода е била използвана, когато подовете са били почиствани и измивани.
Трябваше да се засмее сам на себе си, когато остави днешния брой на "Афтенпостен"[4] на пейката и хвърли поглед на датата: 15-и май. Странно, че не му беше направило впечатление по-рано. Вдругиден беше седемнайсети. Нищо не му беше по-далечно от мисълта, че трябва да празнува националния празник, във всеки случай откакто нямаше възможност да бъде заедно с Хенрик, а нищо не показваше, че адвокатите щяха да постигнат споразумение в близките няколко дни.
Мобилният му телефон, който все още се зареждаше на барплота в кухнята, позвъня. Пронизителният стар стандартен рингтон на "Сони Ериксон" беше непривичен.
Дисплеят показваше, че беше майка му.
– О, колко е хубаво, че отново мога да ти звънна по телефона – беше първото, което тя каза. – Как е?
– Добре. Хубаво е да съм на свобода – отвърна ѝ Йоаким и се опита да добави малко ентусиазъм в гласа си, но не беше сигурен дали му се отдаваше.