"Всичко ще бъде наред, Хенрик – мислеше си той, – ще оправим нещата." Извади новия мобилен телефон и набра номера на Далайла.
Хенрик извърна глава и го погледна внимателно.
Далайла веднага вдигна.
– Здрасти. Ние идваме, ти само чакай инструкции.
-Добре.
Йоаким затвори и върна телефона в джоба на якето си. Държеше го включен, в случай че на нея ѝ се наложеше да се свърже с него.
Хенрик го зяпна въпросително.
Последните пътници заемаха местата си. Автобусът беше почти пълен.
– Ще се срещнем с някого малко по-късно – обясни Йоаким.
– И с кого?
– С една жена.
– С жена ли?
– Да. Името ѝ е Далайла – отвърна Йоаким. – Сигурен съм, че ще я харесаш.
Хенрик се облегна назад в седалката си. Прехапа устни, докато гледаше право напред.
"Само един Господ знае какво се случва в главата ти точно сега" – мислеше си Йоаким.
– Ние не сме гаджета, ако това си си помислил – поясни той.
Но Хенрик не отговори, само продължаваше да се взира пред себе си.
"Истина е – помисли си Йоаким и скръсти ръце на гърдите си. – Но по някакъв начин бяхме – преди цяла вечност."
Светлосинята "Тойота Камри" влезе в подземния гараж на "Акер Брюге" две минути след като Йоаким беше паркирал. С джипиеса Брус бързо откри къде се намираше автомобилът под наем. Но той чувстваше, че има проблеми. Остави колата на първото свободно място и се затича към най-близкия изход. Асансьорът беше тръгнал нагоре, затова той се заизкачва по стъпалата с пълна сила. Когато най-накрая бе наближил върха, той се закашля и усети, че дробовете му щяха да се пръснат. Озова се на нулевото ниво и се затича покрай сградите на кея, докато се оглеждаше трескаво.
Но не виждаше нито Йоаким, нито сина му.
69.
Дойдоха монтьори от една фирма, която се казваше "G4S" още през деня след взлома и инсталираха сензори за движение, залепиха здраво знака на фирмата по всички прозорци и на входната врата на апартамента на Ян и майка му. Но Ян не се чувстваше много по-безопасно заради това. Тогава майка му го попита дали не иска да спи при нея.
– Само за няколко нощи, Ян, момчето ми – после не беше нужно да го убеждават повече. Той донесе със себе си завивката и възглавницата на свободното място на двойното легло, при условие че майка му даде дума да не разказва за това на никого.
По-рано днес полицията беше звъняла и беше питала дали не могат да отидат до полицейското управление още веднъж най-вече за разпознаване от снимки. Ян добре знаеше какво означаваше това. Като повечето петнайсетгодишни в течение на време беше изгледал стотици криминални филми.
Сутринта потеглиха. Майка му каза, че ще му напише извинителна бележка за училище.
В полицейското управление той и майка му бяха заведени в същата зала за посетители, в която бяха идвали и предишния път. Там бяха и същите полицаи. Жената, на име Хане Мьорк, и неин колега, който се казваше Уд Инге.
– Е, как си? – попита Хане Мьорк.
Сякаш той можеше да отговори на този въпрос. Затова той отговори само:
– Добре.
Двамата пазители на закона погледнаха майка му, която каза:
– Добре е, доколкото е възможно.
Ян се почувства облекчен, че тя не каза нищо повече от това. Защото същата нощ той отново беше напикал чаршафа. А откакто това се беше случило за последно бяха минали най-малко толкова години, колкото откакто беше спал с майка си на двойното легло.
Хане донесе шише "Кока-кола" от малък хладилник и погледна Ян.
– Искаш ли една? – усмихна му се тя.
– Да, благодаря.
Тя махна капачката и му подаде шишето.
Ян го взе и си отпи глътка.
Майка му също искаше една "Кола", а двамата пазители на реда си взеха по бира.
– Така, Ян – заяви Хане. – Както си чул ние разполагаме с някои снимки, които много бихме искали да видиш. Нека да започнем оттам. Това са портретни снимки, снимки на хора, нали? Имаш колкото ти е необходимо време, а после трябва да видиш дали разпознаваш човека, чието лице си видял, като онзи от стаята ти. Ако не го разпознаеш, всичко е чудесно. Не бива да изпитваш никакво напрежение. Съвсем в реда на нещата е този мъж да не се намира сред снимките. ОК?
– Добре – отвърна Ян.
Полицаят, на име Уд Инге, отвори една папка, която държеше пред себе си. Той я взе и я наклони вертикално към Ян. Първата страница съдържаше девет снимки, три по три.
Ян се приведе напред и се загледа сериозно в портретните снимки. Това бяха снимки на мъже – повечето доста възрастни, но също и някои млади, както араби, така и африканци, и някои почти бели; както с къса, така и с дълга коса, и от време на време някои плешиви. Когато разгледа всичките девет снимки от първата страница, Ян вдигна очи към Хане и разтърси отрицателно глава.