– Бъдете така любезен – каза полицаят и погледна към Руар. – Позволете ни да си свършим работата.
Руар отчаяно поклати глава.
– Няма да стане, ако го галите с перце – възпротиви се той. – Вие поне трябва да знаете колко много проблеми той... – И отново стисна устни, като още веднъж поклати глава.
Мартин изви ръце, потрепери, не искаше да погледне в очите никого от тях. Единственото, което се чуваше ясно и отчетливо, беше бръмченето на хард диска. Обикновено този звук въобще не му правеше впечатление.
– Мартин – продължи Хане Мьорк, – може ли да ме погледнеш?
Мартин вдигна очи.
– Ти и Андреас сте били в дома на Ян преди няколко дни, така ли е?
Момчето отново сведе погледа си надолу.
– Може би. Не си спомням...
– Не си ли го спомняш добре, а? Разбрах, че вие не сте ходели там толкова често и че дори е било рядкост приятели да му отидат на гости. Когато вие сте отишли там, той е бил сам у дома. Майка му е била на работа. Трябва да се е случило веднага след училище. Сега сети ли се?
– Да.
– Хубаво. Може ли да ни разкажеш малко по-подробно какво правихте там?
Отново това неприятно бръмчене от компютъра.
– Ян, ти и Андреас – подкани го полицаят след няколко секунди. – Какво сте правили в дома на Ян?
Мартин хвърли поглед към доведения си баща. Той стоеше там, сега не чак толкова червен над носа и със скръстени ръце, олюлявайки се от едната страна на другата. Изглежда сякаш всеки момент щеше да експлодира.
– Гледахме едно видео и такива неща – отвърна тихо Мартин.
– Аха – отвърна Хане Мьорк – и какво друго?
Мартин вдигна рамене.
– Отговаряй веднага! – внезапно изкрещя Руар.
– Ай, ай, ай – изненада се пазителят на реда и стана. С една голяма крачка той изведнъж се оказа рамо до рамо с Руар. Полицаят стърчеше с почти една глава над него. – Успокойте се сега.
– Така няма да го накарате да каже каквото и да било – ядоса се Руар. – Истината ви казвам. Това момче така лъже, че чак носът му е започнал да расте.
Полицаят направи половин крачка назад, докато гледаше към Руар.
– Добре – прекъсна го Хане Мьорк. Тя отново насочи погледа си към Мартин. – да не хабим прекалено много време за това. Ти очевидно нямаш да ни разкажеш кой знае какво, правилно ли разбирам, Мартин?
Мартин не отговори. Той предпазливо надзърна към Руар.
– В такъв случай имам само един-единствен въпрос към теб, Мартин – заяви Хане Мьорк.
– Да?
– Ние много бихме искали да вземем с нас твоя компютър, да го вземем назаем за няколко дни. – Тя посочи бръмчащата стоманена кутия върху бюрото. – Нямаш нищо против, нали?
75.
Министърът на развитието Кристер Холтедал стоеше пред кабинетите на тераса "Виктория" и вдишваше от свежия следобеден въздух след дългия работен ден в офиса. Въпреки че беше късен май, все още ставаше хладно веднага след като слънцето залезеше. Той се обърна и погледна през прозорците към рецепцията. В същия момент Фритьоф Мьоселв изникна и направи движение с ръката си, за да покаже, че е забелязал шефа си.
Един миг по-късно и двамата бяха вън.
– Студеничко е, а? – заговори Холтедал и потрепери. Не носеше палто, само сако, а онова, което само преди един момент на усещане беше свежо, сега беше леко неприятно. Или може би той се разтрепери, защото Фритьоф го беше помолил за тази разходка веднага след като се мръкна? Какво им пречеше да поговорят на закрито в кабинета?
Поеха по площада в посока към улица "Хенрик Ибсен" и парка с двореца от другата страна.
– Имал си срещи с полицията – заяви Холтедал. – Предполагам, че има какво да разкажеш?
Фритьоф Мьоселв беше провел доста разговори с полицията в течение на деня, докато Холтедал, както обикновено, беше зает с безкрайна поредица от срещи. Тези срещи понякога приличаха на болест – една трескава борба. Привидно разумни хора, които използваха безкрайно много време, за да разкажат, че няма какво да кажат, или дори по-лошо – които повтаряха онова, което последният беше казал, и нямаха нищо интересно за съобщаване, което да представят на "ПауърПойнт" с помпозни, превзети фрази.
Спряха на червения светофар при пешеходния надлез. Точно пред тях стоеше млада двойка, която също чакаше. Когато светна зелено, те бързо преминаха по зебрата и стигнаха до алеята към площада на двореца. Забавиха хода си, когато вече нямаше други пешеходци наблизо.
– Имаше представител и от агенция "Полицейска сигурност" на мястото на срещата – започна Фритьоф Мьоселв. – За щастие, при този случай комуникацията с полицията работи.
Холтедал бързо се усмихна. Както и повечето други, той също беше наясно, че отношенията между отделните звена на полицията и агенция "Полицейска сигурност" не винаги са еднакво добри. Те не посещаваха офисите си.