Хенрик седеше с гръб. Йоаким все още носеше сакото. Раницата седеше до момчето през последните няколко часа. Музикално видео с една пълзяща Бионсе блещукаше от екрана. Звукът беше едва доловим.
Йоаким отиде при Хенрик и седна при него. Остави шишето и подноса на пода пред него.
– Помислих си, че на теб ти се... – Млъкна, когато видя изражението на детето. Следи от засъхнали сълзи, течащ нос, червени, подпухнали очи.
Хенрик не гледаше в екрана. Мислите му бяха на съвсем различно място.
– Ей, не... – Йоаким обгърна раменете му с ръка.
Реакцията беше напълно неочаквана. Хенрик се хвърли, почти сякаш Йоаким го беше залял с много вряла вода. Момчето веднага започна да рита с крака шишето и подноса, а сладките се разхвърчаха към стената. Таблата се разби на парченца, когато се удари в крачетата на стоманения статив, върху който стоеше плоският екран. А напитката протече по паркета.
Йоаким първо го погледна изненадано, след това шокирано и накрая нещо просто се случи – той не успя да го предотврати. То просто изригна. Йоаким бързо се изправи и се втренчи в мъничкото телце пред себе си, което все още риташе и махаше с ръце около себе си.
Йоаким се наведе напред, хвана го здраво за коленете и започна да го тегли към дивана. Засили го нататък, надвеси се над него и го стисна за лицето.
– Престани веднага! – изкрещя той, докато държеше лицето му между дланите си. – Това минава всякакви граници. А сега ще се стегнеш, Хенрик! Не мога да търпя подобно поведение, разбираш ли?
Хенрик демонстративно затвори отново очи, докато с присвито сърце се мъчеше да махне ръцете на Йоаким от себе си.
– Повече такива неща не искам да виждам! Търпението ми вече се изчерпа! Разбираш ли какво ти казвам?
Йоаким забеляза с отчаяние, че лицето, което държеше в ръце, постепенно започваше да придобива все по-червен цвят и сълзи се стичаха от силно стиснатите очи. Пусна момчето и бавно застана на колене до дивана. Изведнъж Йоаким се почувства изтощен, изнурен и отпаднал.
Хенрик се извърна на една страна, с гръб към Йоаким, заравяйки лице в шепите си.
Йоаким наведе глава и затвори очи, докато чуваше хълцането на Хенрик. Ръцете на мъжа стояха безпомощно върху бедрата му. Чувстваше се като в капан. Нямаше представа какво да прави.
Чу, че Далайла влезе в стаята, но не смееше да погледне нагоре. Тя се приближи към тях и седна на крайчеца на дивана, точно до главата на Хенрик. Йоаким усети сладък аромат от шампоан за коса. Вдигна очи към нея.
Тя положи ръка на рамото му.
– Остави на мен, Джо – успокои го тя. – Моля те. Отиди да си починеш.
Йоаким безпомощно кимна и стана.
Когато мъжът се изправи, тя вече се беше обърнала към Хенрик. Внимателно го погали, докато тихичко тананикаше – някаква мелодична поредица от звуци.
Йоаким поседя прав няколко секунди и видя, че Хенрик вече дишаше по-спокойно и че напрежението в тялото му беше на път да изчезне. След това с тежки стъпки той се насочи към спалнята, легна на леглото си и веднага заспа.
Беше тъмно иззад спуснатите завеси, когато се събуди. Йоаким седна в леглото и отметна памучното одеяло, с което Далайла трябва да го беше завила. Лъч светлина просветна през процепа под вратата. До срещуположната стена, където се намираше леглото на Хенрик, той долови дишането на някой, който беше дълбоко заспал. "Далайла е успяла да го накара да си легне и да заспи" – помисли си с благодарност Йоаким. Може би тя го е пренесла дотам.
Стъпи безшумно на пода и застана до другото легло. Хенрик лежеше на една страна с лице, обърнато към него. Бащата дръпна тънката му завивка малко по-нагоре, наведе се и леко го целуна по челото.
– Прости ми – прошепна той. След това излезе от стаята.
Поседя няколко секунди пред вратата и слушаше, но вътре цареше пълна тишина.
Далайла седеше на дивана във всекидневната. На масата пред нея имаше наполовина празна чаша с портокалов сок. Тя вдигна очи, когато той се появи. Седна до нея и погледна ръчния си часовник. Няколко минути преди единайсет.
– Благодаря ти – каза той и се усмихна. – Как го направи?
- И двамата бяхте много уморени.
Той кимна. Какво да каже? Тази, която имаше причина да се чувства уморена, беше тя.
– Да ти донеса ли нещо?
– Не, благодаря – отговори тя. – Добре съм.
Той я изучаваше с поглед. Имаше нещо аристократично в конструкция на тялото ѝ. Подобно на Клеопатра, изтънчена, с класа. Мнозина биваха привлечени от нея, той го беше виждал с очите си, включително и самият Ферен. Той, естествено, я беше използвал, както като асистент, така и като секретарка, и от време на време като уличница – когато имаше полза. Ролята на Далайла, подобно на другите жени, с които Ферен се беше заобиколил, беше да ги използва. Защото къде щяха да отидат, при кого щяха да отидат? Семействата на тези жени бяха разрушени, те самите бяха принизени, изнасилвани и белязани за цял живот. Можеха ли да откажат някой да използва тялото им в замяна на храна, работа, дом, пари и престиж?