След това измъкна кафявия плик за писма, разтърси го и се заслуша в тракането на картите памет на дъното. Сложи го върху асфалта, вдигна крак и го смачка с подметката, колкото се можеше, по-силно. Всичко се разби на парченца. После повтори действието много пъти един след друг.
– Мамка му! Мамка му! Мамка му!
След това отвори един от контейнерите и зарови пощенския плик вътре под купчина боклуци. Контейнерът беше почти пълен.
Погледна надолу към дъното на раницата си в момента, в който я затваряше. До якето за вятър той зърна дръжката на револвера. В страничния джоб беше поставил кутията с патроните.
Момчето отново затвори раницата, метна едната презрамка на рамото си и закрачи. Внезапно се спря, замисли се, обърна се и пое обратно. Отиде до бараката за колелета. Ключът за катинара се намираше в джоба му.
Веднага след това се метна на велосипеда си и пое.
Мигом се почувства по-сигурен. С велосипеда бързо се отдалечи. Освен това носеше със себе си револвера, в случай че някой опиташе нещо.
Пое по пътеката в същата посока, в която беше карал с велосипеда, когато откри металния куфар. Но този път щеше да избяга много далеч от всичко. Повече нямаше да го видят.
Сега никой не можеше да го хване. Нито полицията, нито Руар. Никой.
Мартин се движеше по велоалеи и малки улички. Не караше бързо. Това можеше да изглежда подозрително. Но всеки път, когато видеше някого – независимо дали бяха таксита или други автомобили, момчето слизаше от колелото и се опитваше да се скрие, докато отминеха. Някой вероятно би си помислил, че е подозрително момче да кара колело посред нощ, и щеше да се обади на полицията. От време на време преминаваше покрай хора, които се разхождаха, но тогава той просто забързваше, така че да нямат възможност да го видят добре.
Все още не си беше изяснил къде щеше да отиде, затова държеше курс към центъра на Осло. Подскочи, когато мобилният телефон, намиращ се в джоба на панталона му, изведнъж започна да звъни и да вибрира. Той спря и го извади. Беше номерът на майка му. Когато звъненето най-сетне спря, момчето изключи телефона си. След това продължи с велосипеда по-нататък.
Усещането да кара по улицата посред нощ беше отвратително. Момчето го беше правило и преди, но така и не беше свикнало напълно с това. Вятърът беше по-студен.
Няма да ме хванат! Никога!
Хората не познаваха добре Мартин, макар че той беше минавал няколко пъти с велосипеда си. Вечер всичко изглеждаше различно. Освен това той все повече замръзваше, затова забърза скоростта си.
Скоро Руар щеше да открие, че той е взел револвера и всичките му амуниции – и адът щеше да започне.
"Не биваше да го взимам – помисли си момчето. – Проклет да съм, че го взех." Но сега беше прекалено късно.
Младежът беше стигнал до централните улици. Червените цифри на часовника от покрива показваха 03:22. Той не знаеше с точност къде се намираше, но не беше далеч от Гюнерльока[40], доколкото беше наясно. Тук имаше много хора – такива, които бяха сами и крачеха забързано по тротоарите и които не ги беше грижа за него, но също и групичка младежи, които го зяпнаха, когато той премина с колелото си покрай тях. Мартин се престори, че не ги забелязва. Просто продължи, дишайки тежко, докато не изпускаше от поглед автомобилите, които изникваха.
Караше по пешеходната улица покрай кино "Елдорадо" и един бутик за облекло, пресече улица "Карл Юхан" и продължи по-нататък към крепостта Акешхюс. Мартин знаеше, че лодката, на която се беше качвал през лятото, не беше много далеч от Акер Брюге. Бяха хванали трамвая до Акер Брюге и бяха извървели пеша останалата част от пътя до ферибота за Кил. Тогава имаше малко за ходене, особено защото им се налагаше да теглят след себе си тежките куфари. Мартин беше ядосан, бесен на баща си, когато най-сетне стигнаха.
Не знаеше защо минаваше по този път с колелото. Това беше само мисъл. Но колкото повече наближаваше, ставаше все по-сигурен, че нямаше да може да се качи на борда, независимо от всичко. Предишният път имаше много контрольори, преди двамата да се качат на борда. А той нямаше билет, само малко над триста крони в джоба.
Мартин спря и слезе от велосипеда, когато забеляза потъмнялата вода в далечината. Точно пред него се намираше крепостта Акешхюс с огромна, зелена морава отпред. Момчето буташе колелото по тихата и безлюдна улица и отиде на ливадата. На малко разстояние пред него имаше няколко дървета и храсти. Насочи колелото по моравата и отиде там. Нямаше никой друг наблизо. Мартин заключи велосипеда си и го остави зад един храст. След това самият той пропълзя под храста, застла якето за вятър под себе си, а училищната си раница реши да използва за възглавница. Пъхна едната си ръка в раницата и опипа дулото на револвера. Беше по-безопасно.