Йоаким отиде във всекидневната, за да вземе листове и химикалката от шкафчето с телефона. Написа следното съобщение:
Отивам на разходка. Ще купя нещо за закуска. Взел съм си мобилния. И. (Написано на английски.)
Хенрик. Излизам на разходка. Кажи на Далайла, ако искаш да говориш с мен. Взел съм си мобилния телефон. Татко
Йоаким погледна последната дума. Беше се колебал в продължение на няколко секунди, преди да я напише. Думата като че ли не му се връзваше. Струваше му се почти чуждо и странно след всичките тези години.
Той си нахлупи войнишката шапка с козирка, когато излезе. Докато слизаше надолу по стълбите, включи новия си мобилен и го пъхна в джоба си.
Закрачи по тротоара под слънчевата светлина. Вече беше горещо. Сви наляво и ускори крачка, така че да настигне темпото на останалите пешеходци по тротоара. Датските велосипедисти на своите характерно големи, леко отживели колела преминаваха наоколо със спокойно темпо.
Повечето магазини все още не бяха отворили, но доста пекарни, плод и зеленчуци и малки кръчми и кафенета вече се канеха да обслужат сутрешните клиенти, дошли за закуска. Той седна на една маса на слънце пред някаква пекарна, само на няколкостотин метра от апартамента, и си поръча черно кафе и чаша вода. Затвори очи и позволи на слънцето да сгрее лицето му, докато чакаше поръчката му да дойде.
Подскочи, когато няколко минути по-късно усети вибриране в джоба си, и успя да разлее няколко капки вряло кафе върху китката си. Върна чашката си в чинийката ѝ и изпсува, докато се опитваше да я остави на масата.
Йоаким усети топлина да се влива в главата му, когато видя, че този, който му звънеше, беше скрил номера си.
– Да? – заяви той рязко и бързо.
– Йоаким Жаклин ли е? – дочу той да казва момчешки глас.
Йоаким толкова бързо се изправи, че масата пред него едва не се преобърна. Чашката се преобърна от чинийката и с трясък падна на паважа. Кафе закапа от масата.
– Аз съм – отговори той.
Сервитьорът дотича и започна да събира парченцата от счупената чаша. Но Йоаким не го забеляза, сърцето му препускаше в гърдите.
– Можеш да го купиш – нададе се бързо.
Йоаким се опита да се успокои. Не биваше да го плаши.
– Заинтригуван съм. – Йоаким се стараеше да долови звуците на заден план от мястото, откъдето момчето се обаждаше, но не чуваше нищо.
– Пет... петнайсет хиляди крони!
Прозвуча сякаш думите Първоначално засякоха, а след това момчето просто избухна и думите потекоха.
Сервитьорът, който беше клекнал, хвърли на Йоаким раздразнен поглед, изправи се и изчезна с остатъците от чашата. Йоаким обърна гръб към кафенето и направи няколко крачки по тротоара.
– Твърде много е – отсече Йоаким.
От другата страна настана тишина. Йоаким слушаше напрегнато. След това внезапно дочу друг глас през високоговорител, този звук от официално съобщаване, което се предава по летищата или гарите. Но той не успяваше да различи какво казваше гласът от високоговорителя.
– Тогава... колко?
– Колко съм склонен да дам ли? – попита на свой ред Йоаким с толкова спокоен глас, колкото успяваше да докара.
– Да.
Йоаким усети, че някой го потупа по рамото, и рязко се обърна. Сервитьорът стоеше там с бележка в ръка и гледаше ядосано.
– Пет хиляди – рече Йоаким и със свободната си ръка извади портфейла от вътрешния си джоб.
– Ами добре – отвърна бързо момчето, прекалено бързо.
Йоаким успя да открие датска банкнота от сто крони и я подаде на сервитьора, усмихна се бързо и закрачи по тротоара.
Сервитьорът поклати глава, размаха ръце и отново изчезна в кафенето.
– Тогава имаме уговорка – заяви Йоаким. – Къде и кога ще се срещнем?
– Можем...
Йоаким си представяше момче на възрастта на Хенрик. Но заради дълбокия глас си помисли, че то е по-голямо от сина му. Младежът очевидно не беше подготвен, не беше мислил по въпроса предварително. Йоаким трябваше да му помогне. Най-лошото, което можеше да се случи, щеше да бъде, ако момчето се уплашеше.
– Трябва да съставим план, за да разменим петте хиляди крони срещу видеата – предложи Йоаким. – Трябва да се споразумеем за място, където да дойда в определен час, така че ти би могъл например да ми звъннеш, когато ме видиш, и да ми кажеш какво да правя. Мога да бъда облечен в нещо, в което ще ме разпознаеш. Като например шапка с козирка и някакъв определен вестник или нещо в ръката.