79.
Беше рано сутринта, когато Улав пое по пътя към добре поддържаната редица от къщи в Аскер, прилепени една до друга, с добре подрязани градини наоколо. Той изгаси мотора, докара дружелюбна усмивка на лицето си и излезе.
Качи се по стълбите, натисна звънеца и направи крачка назад. Звънецът издаде звук през полуотворения кухненски прозорец.
Веднага след това тя се появи пред него, Анжелика Хансен. Беше красива жена. Части от светлорусата коса от двете страни на главата ѝ бяха прибрани назад и събрани в малка конска опашка. Беше облечена в износени джинси с нарочно направена допълнително дупка над лявото коляно и жълто горнище с къси ръкави, а отпред със сребърни букви пишеше: "Glory". Същевременно лицето ѝ изглеждаше бледо и под очите си имаше загатнати сиви полукръгове.
Улав кимна и се усмихна.
– Здравейте, името ми е Егил Мухолт и идвам от Данъчната служба на Бревик. Търся Йоаким Жаклин, дали той е тук?
Тя бавно поклати глава и го загледа изпитателно.
– Не се притеснявайте тогава – успокои я той с усмивка на уста, приближи се с една крачка и сниши гласа си. – Знам, че двамата с него сте разведени и че той вече не живее тук. – Той махна с ръце. – Но сега нещата седят така, че една фирма за коли под наем го издирва, заради неизплатена сума пари. Не са го открили, затова сега са ангажирали нас да им помогнем.
Анжелика скръсти ръце.
– Не знам къде е той – обясни тя.
– Не знаете?
– Не, съжалявам. Аз самата също бих искала да знам. – Тя се усмихна бързо, но скоро отново стана сериозна.
Улав въздъхна престорено тежко.
– Да, да. – Той посегна към вътрешния си джоб и извади оттам визитна картичка.
– Може би бихме могли да си сътрудничим в такъв случай? Ако мога да се изразя така, нас доста си ни бива в това да откриваме хората, разполагайки с минимална информация. Аз съм бивш дознател, а в компанията ни имаме специални разузнавателни средства, напълно съответстващи на това, с което норвежката полиция работи.
Тя се усмихна скептично.
– Знаете как е – отиде ли днес човек в полицията, за да поиска нещо, трябва да е извършено убийство или нещо подобно, в противен случай ще оставят въпроса още преди да си казал "изчезване".
– Наясно съм с това – отвърна тя.
Улав извади с усмивка на лице визитната картичка на Егил Мухолт, която наскоро заради този случай беше отпечатана в десет екземпляра.
Тя я взе.
– Бъдете така добра да се обадите, ако чуете нещо от него. Успеем ли да го намерим, естествено, ще ви уведомим къде е.
– И аз силно съм заинтересувана да го открия – обясни тя. Устните ѝ се движеха. Изглеждаше така сякаш тя всеки момент щеше да заплаче.
- Е?
– Той... отвлече моя син.
Усмивката изчезна от лицето на Улав.
– Вашия син?
– Нашия – поправи се тя.
– И нямате представа къде може да са отишли двамата? Тя поклати глава.
– Това е още по-добра причина да ме държите в течение – рече Улав. – Ако някой може да ги намери, то това съм аз.
80.
Хенрик се събуди и седна в леглото. Разтърка очи. Светлина пропълзя през плата на пердетата. Леглото на Йоаким беше празно.
Йоаким. Той не можеше да го нарича "татко" наум, а още по-малко на глас.
Дочу някаква врата отвън да се отваря, придружено от щракване на ключалката.
Той отметна завивката и стъпи на пода с боси крака. Паркетът беше леденостуден на допир.
Вчера жената беше успяла да го накара да спре да плаче. Далайла. Той малко я харесваше. Тя първо му беше пяла, след това му помогна за дрехите, сложи го под завивката и беше поседяла на ръба на леглото, докато той не заспа. През цялото време, докато тя стоя там, го беше галила по главата.
Той се измъкна от спалнята. В коридора беше тихо. Вратата към спалнята на Далайла беше отворена. Погледна вътре. Там нямаше никого.
Във всекидневната струеше слънчева светлина през прозорците. На една малка стъклена масичка в ъгъла, точно там, където стоеше плоският екран, до един телефон имаше бележка, написана на ръка. Той я прочете. Беше от Йоаким. Пишеше, че е излязъл на разходка.
Хенрик се вгледа по-отблизо в телефона. Беше малък, не много по-голям от мобилен телефон. Притаи дъх, вдигна блестящата черна слушалка, натисна зеленото копче, постави я на ухото си и дочу тона за набиране.
Под стъклената масичка имаше три телефонни указателя.
Момчето върна телефона на мястото му. Дишането му се ускори. Веднага се затича към кухнята и надзърна вътре, след това продължи към банята, където също хвърли поглед.