Далайла я нямаше и там. Беше сам.
Бързо се затича обратно към масичката с телефона.
Взе най-горния телефонен указател и го отвори. Може би там имаше номер на някое място в Норвегия, където той да се обади...
81.
Мартин стискаше в ръка мобилния си телефон.
Много съобщения изскочиха, когато го включи, но момчето не прочете нито едно от тях.
Усети, че започва наистина да се страхува. Този, с когото бе разговарял, беше лежал в затвора дълги години. Той със сигурност беше опасен. Сега искаше да се срещнат. "Сигурно ще се опита да ме измами – помисли си Мартин, докато се оглеждаше наоколо в залата на Централна гара Осло. – Когато открие, че нямам какво да му дам, ще ме убие. Може би носи в себе си и револвер."
– Не знам – рече Мартин.
– Какво предлагаш тогава?
Мислите на Мартин трескаво запрепускаха. Трябваше да измисли нещо, каквото и да е. Хрумна му за един филм, който беше гледал. Някакъв мъж трябваше да плати откуп на друг, който беше отвлякъл сина му. Бяха се срещнали на един тъмен и пуст паркинг, докато полицията седеше скрита наоколо във всички посоки. Ситуацията се разви зле, защото синът не беше в автомобила на похитителя. Последният беше заровил сина някъде в ковчег, а когато те заловиха похитителя, той отказваше да каже къде беше синът.
– Имаш ли предложение? – попита Йоаким.
– Ела на Централна гара Осло – рече Мартин. – Носи бейзболна шапка и..."VG"[41] в ръката. Бъди тук в... – Мартин погледна часовника на дисплея на телефона – беше почти девет часа – десет часа.
– Не става.
– Не става ли?
– Аз съм в Стокхолм.
– По дяволите – ядоса се Мартин, казвайки го по-скоро на себе си. Усети разочарованието да го залива. Дочу се свирката на влака. Всичко се обърка.
– Но мога да бъда там следобед или тази вечер.
– В колко часа?
– Трябва да проверя. Може ли да ми дадеш номера си и после да ти се обадя?
Беше настъпила промяна в гласа на Йоаким Жаклин. Той изведнъж беше започнал да звучи ядосано.
– Не – каза Мартин. – Аз ще ти звънна около... – той отново погледна часовника си – три часа – изстреля той.
– Добре – чу той да казва Йоаким. – Тогава вече ще съм наясно с нещата. Веднага ще замина за Осло.
Мартин се задъха.
– Добре.
– Обещай, че ще ми се обадиш. И още нещо – ще получиш десет хиляди крони.
– Добре – отвърна Мартин и натисна червения бутон. Той се втренчи с изненада за няколко секунди в мобилния телефон. След това го изключи.
82.
– Мамо?
Анжелика цялата се разтрепери.
– Хенрик! – извика тя. – Ти ли си?
– Да – чу го да прошепва тя. – Не говори толкова високо.
– Няма, няма. – Тя седна на един от столовете в кухнята и притисна мобилния телефон към ухото си. Сега тя шепнеше. – Мили Боже, как си?
– Добре съм.
– Къде си?
– В Дания – прошепна той.
– Дания?
– Така мисля.
– Но, но... – Тя се опитваше да мисли бързо. Нямаше време. Ако откриеха, че беше звънял, тя можеше отново да го изгуби. – Слушай мама. Чуваш ли?
– Да.
– Йоаким там ли е? Сам ли си?
– Да, за малко. Те скоро ще дойдат.
– Ооох. – Тя се опита да се успокои, за да не го уплаши още повече. – Те? И други ли има?
– Има и една жена тук – прошепна той.
– Виждаш ли нещо около теб? Можеш ли...?
– Сега някой идва – отвърна той.
След това той затвори.
Анжелика дълго седя и гледа с изненада треперещата ръка, която стискаше мобилния телефон. Внезапно сякаш се отпусна – като че ли камък падна и строши чаша вътре в главата ѝ. И тя стана и се затича по коридора.
Там, на холната маса тя я бе оставила – визитната картичка. Жената я взе и с треперещ показалец набра телефонния номер на Егил Мухолт от Данъчната служба на Бревик.
Той веднага вдигна.
– Да?
– Мухолт?
От другата страна за кратко настъпи тишина.
– Да! Вие ли сте?
– Той, той ми се обади! – възкликна тя задъхано.
– Кой ви позвъни?
– Синът ми. Хенрик.
– Разкажете ми.
– Той звънна точно преди малко. Според него се намират в Дания.
– Каза ли къде в Дания?
– Не, защото те се появиха, докато говорех с него и той внезапно трябваше да затвори.
– Казахте те, знаете ли дали има и други хора?
– Нищо не знам – отвърна тя. – Но той спомена нещо, че имало и някаква жена... там, заедно с тях.
– Вие сте доста разстроена, естествено.