Тереза Медейрос
Драконът със зелените очи
ПРОЛОГ
Някъде в шотландските планини. 1746
В деня, когато за малко не уби бъдещия водач на клана Маккълог, Гуендолин тъкмо беше навършила девет години.
Тя се изкатери като катерица на един силен млад дъб, след като се бе уверила, че клоните издържаха на тежестта й. Когато надникна иззад листата, видя на пътеката мършаво старо пони.
Момиченцето притисна гръб в една вдлъбнатина на стъблото и се вгледа напрегнато в стройния ездач. Сърцето й заби ускорено. Да, това беше той, Бърнард Маккълог. Благородната стойка и разбърканата черна коса не можеха да бъдат сбъркани с други.
Дългото наметало на червени и черни карета беше надиплено върху яркожълтата риза. Сребърната брошка, която го придържаше, беше украсена с драконовия герб на клана Маккълог и привлече вниманието на Гуендолин към раменете на Бърнард, които от ден на ден ставаха по-широки. Късата поличка разкриваше дългите, загорели от слънцето крака, които стискаха хълбоците на понито.
Гуендолин опря брадичка на ръката си и изпита задоволство от факта, че можеше да го наблюдава отдалеч. Бърнард направляваше понито си по стръмната пътека много по-авторитетно и елегантно, отколкото можеше да се очаква от петнадесетгодишно момче.
Макар че той минаваше оттук всеки ден, тя не се уморяваше да го гледа. Не се уморяваше да си представя, че един ден той ще вдигне глава и ще я забележи.
„Коя си ти?“ — ще извика той и ще спре понито си. — „Сигурно си ангел, паднал от небето?“ „О, не, господарю мой“ — ще отговори тя. — „Аз съм просто красивата лейди Гуендолин.“
Тогава той ще да я дари с нежна усмивка, ще разкрие ослепително белите си зъби и тя ще се плъзне като безплътно видение по стъблото на младия дъб. (В мечтите си Гуендолин винаги се виждаше с чифт прекрасни криле от шифон.) Той ще я вдигне с една ръка и ще я настани пред себе си на понито. Двамата ще минат през селото, Гуендолин ще отговори на гордите усмивки на майка си и баща си с благосклонно кимване, ще се наслади на смаяните погледи на селяните и ще се порадва на завистливите лица на големите си сестри.
— Я вижте малката Гуени! Качила се е на самия връх. А пък разправят, че прасетата не можели да летят. — Груб смях изтръгна момиченцето от сладките мечти.
Като видя селските деца, обкръжили стъблото на дъба, тя изпита добре познатия страх. Може би, ако се престореше, че не ги чува, щеше да им омръзне да й се подиграват и щяха да си отидат.
— Защо си губиш времето там горе? Жълъдите вече са нападали по земята. — Рос, едрият син на ковача, се удари по бедрата и изрева от удоволствие.
— Хайде, стига толкова, Рос — помоли го през смях Глинис, дванадесетгодишната сестра на Гуендолин. Тя се притисна до едрото момче и разтърси кестенявите си къдрици. — Ако оставиш бедното дете на мира, ще ти позволя да ме целунеш.
Единадесетгодишната Неса, втората сестра на Гуендолин, чиито копринено гладки коси блестяха златночервени, хвана другата ръка на момчето и нацупи пълните си устни.
— Задръж целувките си, уличнице. Той ми обеща да целува само мен.
— Не се притеснявайте, момичета — успокои ги великодушно Рос и ги притисна с такава сила към себе си, че двете изпискаха. — Имам достатъчно целувки за всички. Само за онова закръглено хлапе горе няма да се намери нито една.
Гуендолин не можеше да прости такава обида.
— Върви си, Рос, и ме остави на мира!
— И какво ще правиш, ако не си отида? Ще скочиш върху мен?
Глинис и Неса затиснаха с ръце устите си, за да скрият хихикането си. Другите деца се превиваха от смях. В следващия миг непознат глас сложи край на общия смях.
— Чухте какво каза дамата. Оставете я на мира.
Гласът на Бърнард Маккълог беше по-дълбок и по-кадифен, отколкото си го беше представяла. И я бе нарекъл дама! Ала когато й стана ясно, че той беше чул всички подигравки на селските деца, радостната изненада бързо отстъпи място на униние. На всичкото отгоре през гъстите зелени листа се виждаха само тъмната коса и излъсканите ботуши на защитника й.
Рос се обърна високомерно към натрапника.
— А кой си ти, че се осмеляваш…? — Ръмженето му изведнъж премина в дрезгаво пъшкане. Първо се изчерви, после побледня като мъртвец. — Аз… не забелязах, че сте вие, господарю — измънка той. — Простете ми. — И той прегъна коляно пред сина на водача.
Бърнард го сграбчи за яката на ризата и го вдигна към себе си. Рос със сигурност беше по-тежък от него, но Бърнард беше по-висок и по-як.
— Още не съм ти господар — заяви спокойно Бърнард. — Но един ден ще бъда. И те предупреждавам: никога не забравям, когато се отнасят несправедливо към някого от моите хора.