Глинис изхълца в кърпичката си.
— Аз обещавам да помагам на Неса.
— Ти пък го пусна да излезе в снежната буря само с късо наметало, препасал грамадния си меч, за да гони въображаемите англичани. Когато най-сетне го намерих, беше почти измръзнал — напомни й с горчивина Гуендолин. Тя стисна здраво ръце под ризата и се опита да се пребори с надигащата се паника. Кити очевидно не се нуждаеше повече от нея, но какво щеше да стане с баща й? Айзи, която вечно намираше за какво да крещи, често докарваше до плач объркания старец.
— Няма дракони, как не можете да го разберете — пошепна беззвучно тя. — Сигурна съм, че ще си бъда вкъщи още рано сутринта, за да приготвя овесената каша на татко.
Нов гръм разтърси опушените греди и я уплаши до смърт. Ала едва когато видя виновните, пепелявосиви лица на жените, тя разбра, че това не беше гръм, а юмруци, които тропаха по входната врата.
Мъжете бяха дошли да я отведат.
Макар че бяха вързали ръцете й пред тялото, тя вървеше уверено напред. Всъщност тя беше водачката на мрачната тълпа. Не им позволи да я водят с въже като животно. Вятърът развяваше косите й, светкавици прорязваха небето, гръмотевици трополяха и ревяха като празния стомах на огромно чудовище. Гуендолин знаеше, че скоро ще завали, но въпреки това се уплаши, когато първите студени капки паднаха на лицето й.
Факлите засъскаха сърдито, няколко угаснаха. Тя усети миризмата на мокър катран и потръпна.
Рос и Албърт застанаха от двете й страни и я поведоха по стръмната тясна пътека, която се виеше между скалите. След минути се изправиха пред заплашителната сянка на Уейркрейг Касъл.
Полуразрушената крепост, кацнала на най-високата скала, застана пред тях с призрачна красота.
Тази нощ в пустите помещения не трепкаха светлини. Призрачната гайда не ги посрещна с добре дошли. Приказният замък от детските години на Гуендолин се беше превърнал в кошмар и тя потръпна от страх. Албърт изруга задъхано и дори грамадният Рос не можа да скрие треперенето си. Мъжете я бутнаха напред и тя се спъна в един камък.
Бяха оставили зад себе си закрилническите скали на клисурата и сега бяха изложени на голата ярост на бурята. Дъждът плющеше върху Гуендолин, намокри я цялата, залепи тънкия лен върху тялото й и угаси последните факли. Вятърът посрещна тъмнината с тържествуващ рев. В почти пълния мрак селяните ускориха крачките си, взирайки се напрегнато в небето, сякаш очакваха злото да се спусне върху им с криле от огън.
Рос я блъсна грубо в гърба и тя падна на колене. Но успя да се изправи и продължи напред, без да обръща внимание на пронизващата болка, защото се боеше, че тълпата ще я стъпче. Ужасът на селяните се долавяше физически, вкусът му беше металически и горчив. Гуендолин не знаеше да благодари ли или да пищи от страх, когато от сянката най-сетне изникнаха остатъците от железните порти, разбити от англичаните преди петнадесет години.
Смелостта на селяните и този път спря пред вратите.
До тази нощ бяха изпълнявали исканията на дракона, като оставяха даровете си пред портата. С изключение на няколко смели или по-скоро глупави момчета, насъсквани от не толкова решителните си другари, никой не се беше осмелявал да прекрачи прага на замъка. За последен път селяните бяха влезли тук в една мрачна сутрин преди петнайсет години, за да вземат телата на господаря и семейството му и да ги погребат в долината.
За момент Гуендолин повярва, че ще се спаси — никой нямаше да посмее да влезе в злокобния двор на замъка. Тази нощ обаче Рос извади едното крило на портата от ръждясалите панти и го захвърли надалеч.
— Хайде, да свършваме!
Гуендолин направи последен опит за съпротива, но мъжете немилостиво я бутнаха вътре. Нямаше време да види каквото и да било — влажни, обрасли с мъх зидове; обезглавената мраморна статуя на жена с развяваща се одежда; широка каменна стълба, която водеше към счупена дървена врата. Завлякоха я до средата на двора, Рос намери дупка в обраслия с трева и бурени калдъръм, Лаклан му подаде чук и той заби дълбоко в земята донесения як кол.
Албърт върза ръцете на Гуендолин на гърба, завърза я за кола, после прекара въжето през гърдите, кръста и хълбоците й. И най-малкото движение й причиняваше силна болка.
— Дано бог се смили над бедната ти душа, момиче — промърмори той.
— Ако ме оставиш тук, не моята, а твоята душа ще има нужда от божията милост — изсъска тя, въпреки че зъбите й тракаха. — Особено ако пукна тук от глад и изтощение и намерите само костите ми, когато се осмелите да се върнете.