— Драконът ще ги оглозга още преди разсъмване — изръмжа Рос.
Преди да е успяла да го заплюе, небето експлодира. Раздвоен огнен език се спусна към земята, от ослепително бялата му опашка падна оглушителен гръм.
— Драконът! — изписка една от жените. — Идва да я вземе!
Страшният гръм сякаш беше дошъл от най-дълбокото място на ада. Безкрайният дяволски тропот обърна селяните в бягство и Гуендолин остана във властта на дракона.
Не знаеше колко време бе минало, когато затвори очи и започна да крещи. Когато най-сетне млъкна, адският шум изведнъж заглъхна. Краката й омекнаха и тя се отпусна във въжетата. Колът, който се врязваше в гръбнака й, беше единственото, което я поддържаше права. Ужасяващата буря беше преминала в равномерно падащ дъжд, но тя нямаше смелост да отвори очи.
Когато най-сетне се осмели да се огледа, обезкуражено установи, че беше сама с безглавата мраморна дама, изправена насред двора като нея, самотна и изгубена в мрака. Гуендолин се опита да преглътне страха си. Сега трябваше да мисли с главата си. Нали имаше ум…
Засега беше невредима.
Ала някъде от далечното минало се събуди малкото дете, което тя беше някога. Момиченцето, което беше убедено, че гърбавите джуджета се превръщат в красиви момци, за да поведат невинните момичета към гибел, че по тресавищата бродят призрачни светлини… и че едно момче със смарагдовозелени очи ще я сметне за ангел.
Тя претърси сенките с поглед и с ужас установи, че все пак не беше сама. Някой… или нещо… я наблюдаваше.
Гуендолин не искаше да превие гръб пред това същество, все едно дали беше реално или съществуваше само във въображението й. Събра последните си сили и вдигна гордо глава.
— Не вярвам в теб — заговори тя, но се смути от пресекващия си глас и млъкна. Преглътна няколко пъти и опита отново. — Сега сме 1761 година, а не 1461. Аз не съм някоя тъпа селянка, която можеш да уплашиш с подобни суеверия!
Само тихият дъжд отговори на гневните й слова и тя уплашено се запита дали пък не беше загубила ума си някъде по мъчителния път към замъка.
Изтърси мокрите си коси и отново заговори.
— Искам да знаеш, че аз вярвам в точните науки и в логичното мислене. От всяко пътуване в Лондон отец Трокмортън ми донася писанията на Кралското общество за природонаучни познания чрез експерименти.
Нов порив на вятъра отнесе думите й и косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Там, вляво. В ъгъла нещо се бе раздвижило — или не? Докато се взираше напрегнато, нещо тъмно се отдели от дълбоката сянка и тръгна към нея. Гуендолин се разтрепери с всяка фибра на тялото си и виновни за това не бяха дъждът и студът.
— Ти не съществуваш — пошепна тя и се помоли думите й да станат истина. Трябваше само да ги повтаря непрекъснато. — Ти не съществуваш. Не си действителен. Не вярвам в теб.
Инстинктът й заповядваше да затвори очи — само така нещото, което бавно се открояваше в мрака, щеше да изчезне. Ала любопитството — същото, което някога я накара да потопи една от панделките за коса на Айзи в масло и да я запали, макар че беше в ръката на Айзи, — проклетото любопитство не й позволи дори да мигне.
Пред ужасения й поглед изникнаха сковани крила от абаносово дърво, които се издигаха от могъщи рамене, от ноздрите струеше сребърна пара — но не това накара Гуендолин да загуби съзнание. Накара я лицето му — лице, по-ужасно и по-красиво от всичко, което някога беше виждала в мечтите си.
Лицето на дракона беше последното, което Гуендолин видя, преди силите да я напуснат и да изпадне в дълбоко безсъзнание.
3
Мъжът, който се наричаше драконът от Уейркрейг Касъл, остана толкова учуден от жертвения дар на селяните, че изпусна пурата си и тя падна в една локва.
— Знаех, че ти се носи славата, че жените припадат, щом те видят, но за пръв път го виждам със собствените си очи — отбеляза придружителят му, излезе от сянката и вдигна високо светлите си вежди. — А и досега нямах представа, че е достатъчно само да усетят присъствието ти.
Драконът обикаляше около кола и вятърът развяваше черната му наметка.
— Какво, по дяволите, ги е накарало да ми доведат жена? Поисках само малко дивеч и уиски, за да се топля през студените нощи.
— Обзалагам се, че тя ще се стопли много по-добре. — Приятелят му огледа възхитено високия бюст и пълните хълбоци на непознатата. — Тя е точно това, което скъпата ми пралеля Тафи, бивша метреса на крал Джордж, съвсем правилно наричаше „кокошка за разплод“.
Жената беше облечена в бяла ленена риза, която висеше на парцали по тялото й и разкриваше прелестните й извивки. Тъмните зърна на гърдите се подаваха плахо между мокрите медноруси кичури, които падаха до хълбоците й.