Гуендолин приглади назад разбърканите си коси.
— Само един страхливец от най-лошия сорт се крие в сянката, за да наблюдава една жена. Покажи се, ако обичаш.
Тя чу приглушени стъпки и веднага съжали за думите си. Ако това беше адът, сега щеше да се срещне с господаря на мрака.
4
— Нямате причина да пребледнявате така. Не бива и да се криете страхливо под завивките. Аз не съм дракон, нито чудовище. Аз съм просто мъж.
Гуендолин примигна към мрака и трескаво притисна завивката до гърдите си. Мекият, дрезгав глас смути добродетелното момиче повече отколкото собствената й голота. Когато мъжът предпочете да остане под закрилата на дълбоката сянка в ъгъла, тя изпита нещо средно между страх и облекчение. При толкова много запалени свещи очите й не можеха да проникнат в мрака зад тях. Видя само очертанията на тъмна фигура, облегната небрежно на стената.
— Скрила съм се под завивките само защото някой безсрамник ми е откраднал дрехите — отбеляза остро тя.
— Ах, така ли? Ако аз бях този безсрамник, нямаше да се наложи да ви ги крада. Щяхте да ги свалите доброволно.
Той говореше коректен английски, без следа от диалект, и това направи подигравката му още по-непоносима. Гуендолин неволно си представи как силните мъжки ръце свалят ленената й риза и стисна здраво зъби, за да преодолее треперенето, което нямаше нищо общо със страха.
— Вие ме наричате страхливка, но не аз, а вие сте този, който се крие в сянката и се бои да покаже лицето си.
— Може би съм предпазлив не заради себе си, а заради вас.
— А, значи лицето ви внушава страх? Толкова ли сте грозен, че се боите да не обезумея или да се вкаменя?
— Не помните ли, че първия път, когато ме видяхте, загубихте съзнание? — попита меко той.
Гуендолин притисна пръсти към слепоочията си и смръщи чело, но не можа да си припомни точно какво беше станало в краткия миг във вътрешния двор на замъка. Помнеше само трополенето на дъжда, удара на криле, видя струйки сребърен дим… и едно лице. Лице, което изглеждаше повече от страшно, защото беше извън всичко човешко. Тя се опита да върне образа в съзнанието си, но контурите се размиха и станаха по-трудни за улавяне дори от непознатия, който й се подиграваше от мрака.
— Кой сте вие? — попита остро тя.
— Селяните от Балиблис ме наричат дракона — отговори спокойно той.
— Аз пък ще ви наричам шарлатан. Само много лош човек може да си прави такива жестоки шеги.
— Боли ме да чуя такива думи от нежната ви уста, милейди — отвърна той, но тихият му смях издаде, че в най-добрия случай й се бе удало да го развесели.
Гуендолин изправи гръб и преметна влажните руси къдрици през рамото си.
— Трябва да знаете, че аз не съм лейди.
Тя се вслуша напрегнато в движенията му и беше готова да се закълне, че е чула как той вдигна вежди.
— Или поне в по-тесния смисъл на думата — уточни тя. — Баща ми няма благородническа титла.
— Беше много дръзко от моя страна. Извинете. Но вие не говорите недодялания диалект, който е разпространен сред тези планински диваци, затова помислих…
— Майка ми беше от благороден произход. Дъщеря на барон от равнината. Почина, когато бях на девет години. — Гуендолин отново изпита болката, която времето не беше успяло да заличи.
— Липсата на благородническа титла не намалява достойнствата ви. Впрочем, аз също не съм джентълмен.
Гуендолин се запита дали тези думи трябваше да я успокоят или да я предупредят. Тя се уви по-плътно в завивката и се усмихна подигравателно към мрака, както той със сигурност се усмихваше в нейната посока.
— Така си и мислех. Ако бяхте джентълмен, нямаше да ме съблечете.
— Да, и щях да ви изложена на опасност да заболеете от белодробно възпаление. — Той отново стана сериозен. — Което ме навежда на един въпрос. Как се озовахте вързана на онзи кол в средата на прокълнатия ми двор? Да не говорим, че бяхте мокра до кости.
Гуендолин се намръщи още повече.
— Простете, ваше благородие драконе, че имах дързостта да смутя скъпоценната ви самота. Живо си представям как сте си топлили копитата на огъня в камината и сте се наслаждавали на чашата топла котешка кръв, когато тълпата отвън се е разкрещяла. „По дяволите — изръмжали сте, — пак някой ми е оставил човешка жертва пред вратата.“
Мъжът мълча толкова дълго, че Гуендолин се уплаши. Когато най-сетне отговори, гласът му беше сух като драконови люспи.
— В действителност, когато се появи тълпата, пиех чаша порто. Някога обичах котешка кръв, но се отказах, тъй като ми причинява стомашни смущения.
Гуендолин забеляза твърде късно, че той бе запалил клечка кибрит. Пламъчето угасна, преди да е успяла да види нещо. Разнесе се аромат на пура, появи се и пламтяща точка в мрака.