Приглади назад непокорните си къдрици и ускори крачка. Всъщност пленницата му съвсем не беше беззащитна. Още в двора на замъка го бе предупредила, че вярва в естествените науки и в логическото мислене и редовно чете изданията на Кралското общество за природонаучни знания чрез експерименти. Тя не вярваше в дракони, не вярваше и в него. Той не възразяваше срещу това, защото в крайна сметка и самият той не вярваше в себе си.
Ако беше очаквал големите сини очи да се напълнят със сълзи и тя да го умолява за живота и свободата си, той остана горчиво излъган. Вместо това тя го укори остро, че е алчен и тероризира бедните селяни, и ако имаше нещо като съвест, той сигурно щеше да се засрами дълбоко.
Смаян от нейната смелост, той поклати глава и зави зад ъгъла — и разочаровано установи, че няма да има възможност да изсуши мокрите си дрехи. Някой вече беше заел удобното кресло с високи облегалки, топлото място до огъня и пиеше от портвайна му.
Някога това помещение беше преддверие на подземния затвор и място за почивка на войниците. Ръждясали брадви, шпаги и мечове красяха тъмните стени и придаваха на залата уюта на средновековна стая за мъчения. Ала мъжът, който се беше разположил в креслото на дракона и топлеше краката си на камината, очевидно не се притесняваше от мрачната обстановка. Той бе заменил влажния си жакет с удобен тартан на червени и черни карета, на челото му беше нахлупена шотландска барета, украсена с пера. Перфектно допълнение към гайдата в скута му.
Драконът застана пред огъня. Дебелата сива котка, която се топлеше на тясната пейка отстрани, го посрещна с мързеливо примигване. Той беше взел Тоби с надеждата, че едрият котарак ще намали съществено броя на плъховете в замъка, но двете страни очевидно бяха сключили нещо като мирен договор, които позволяваше на плъховете да се размножават необезпокоявани, а на Тоби да спи по двайсет и три часа в денонощието.
Едва сега, когато нямаше къде да седне, драконът усети колко бе изтощен. Обърна се, правейки се, че не вижда питащия поглед на приятеля си.
— Ако продължаваш да се мотаеш из замъка и да надуваш гайдата, Тапър, много скоро ще ни разкрият.
— Точно обратното — възрази Тапър и вдигна изискано чашата с портвайн. — Аз съм доста добър гайдар. Справям се дори с най-трудните мелодии и хората от селото ме смятат за призрак.
Драконът поклати глава.
— Не мога да разбера защо си толкова възхитен от тези проклети планини и от смешните навици на планинците.
— Защото тук никой на никого не пречи. Утринните мъгли са невероятни. Ами подскачащите през клисурите поточета? Или грубата прелест на местните жители? — отговори с усмивка Тапър, като се стараеше да говори с гърлените тонове на истински шотландец.
— Разбирам, ти харесваш мъглата, студа и мокрото — отговори кратко драконът и се приближи още до огъня.
Тапър го изгледа остро отстрани и ангелското му лице стана бдително.
— Да, но студът и влагата стават поносими, когато в леглото ти спи хубаво, топло момиче.
— Ако имаш предвид хубавото момиче, на което съм предоставил леглото си, аз те уверявам, че студът и влагата са по-добри спътници от онова ледено същество.
Интересът на Тапър се събуди. Той се наклони напред и изостави преструвките.
— Какво толкова страшно престъпление е извършила малката, та са я подхвърлили на чудовище като теб?
Драконът приседна на края на каменната пейка, без да обръща внимание на възмутения котарак.
— Никакво престъпление не е извършила. Тя е напълно невинна.
Тапър избухна в смях.
— Сигурно тя така си мисли. Но селяните са на друго мнение. Е, каква е тя? Убийца? Крадла? — Кафявите му очи светнаха с надежда. — Или може би уличница?
— Това би било най-доброто. Тогава поне щях да зная как да се отнасям с нея. Не, положението е много по-лошо. Дали са ми я като жертва. — Ще не ще, драконът трябваше да произнесе думата, която никога досега не беше играла роля в отношенията му със слабия пол. — Тя е тук, защото е девица.
Тапър го погледна неразбиращо, после избухна в луд смях.
— Девица? Дали са ти девица? Тези хора са невероятни!
— Не се смей. Според селяните тя замества хиляда златни фунта.
Тапър веднага престана да се смее.
— Казах ти, че още е твърде рано да вадим козовете от ръкава. Трябваше да им оставиш повечко време да свикнат с исканията ти. След известно време щяха да почнат да се гледат един друг подозрително и да се питат кой е заровил в мазето си проклетото богатство. — Младият мъж въздъхна така обвинително, че перата на шапката му затрептяха. — Но кой съм аз, Тиодор Тапър, че да ти отправям обвинения? Мързеливият син на незначителен виконт, който през целия си живот не е постигнал нищо. Само като си помисля как при Луисбург баща ми е гледал смело в дулата на вражеските оръдия. Аз съм син на мъж, който за тази проява на смелост е бил въздигнат в рицарско звание, но това не го е направило по-внимателен към собствения му живот. Бързият ум и безгрижието му донесоха състояние. Всички други в рода ни са жалки страхливци. Всичко, което трябва да сторя, за да получа титлата, е да надживея скъпия си баща, който страда от подагра и болки в сърцето.