Тапър размаха чашата си и изля малко вино на пода.
— Не бива да пиеш портвайн, Тапър, защото те прави бъбрив — укори го драконът и му взе чашата.
— А ти започваш да разсъждаваш над сериозните неща от живота — контрира Тапър, грабна чашата си и я изпразни на един дъх.
Драконът взе Тоби в скута си и го помилва. Всяка друга котка би замъркала, но Тоби надменно изкриви уста.
— Честно казано, аз съм в ужасно положение, Тапър. Какво ще правим с това момиче?
Приятелят му се облегна назад.
— Видя ли лицето ти?
— Естествено, че не. Може да съм проклет идиот, но не съм луд.
— Тогава може би още не е късно. Просто трябва да се преоблека като проклет шотландец и да я върна в селото.
— И какво ще направиш? Ще я оставиш на площада и ще окачиш на гърдите й моето писмо? Много съм ви благодарен за вкусната хапка, но негово благородие предпочита обикновени уличници. — Драконът изпухтя презрително. — Можеш да измамиш селяните, но не и нея. Твърде късно е. Тя е убедена, че аз съм просто един алчен шарлатан, който си е намислил да лиши нещастните селяни от последните им монети.
— Защо не я заплашиш с огнения си гняв, ако посмее да те предаде? — Тапър щракна с пръсти. — Нали знаеш какъв слух съм пуснал сред селяните: че драконът може да се превръща в мъж, когато му се доще. Това е най-голямата ми гордост.
— Слухът щеше да свърши работа, ако ми бяха изпратили някое просто момиче, което се бои дори от собствената си сянка. — Драконът поклати глава и в гневния му глас прозвуча възхищение. — Тази хубава госпожичка не се хваща на подобни лъжи. Ако я пуснем да си отиде, тя ще насъска селото срещу нас, а ние не сме подготвени за това. Така че… — Той се изправи и се заразхожда напред-назад. Тоби побърза да се просне на пейката. — Както изглежда, трябва да включа в списъка от престъпленията си и лишаване на свобода.
— Смяташ да я задържиш?
— Засега да. Но няма да й позволя да види лицето ми.
Тапър вдигна чашата си, толкова развълнуван, та забрави, че е празна.
— А ако все пак разбере кой си?
Драконът го погледна изпитателно и се усмихна с горчивина.
— Тогава ще разбере, че на света има много по-страшни неща от драконите. Запомни, Тапър — хората от селото смятат теб за призрак, но призракът съм аз.
5
На следващата сутрин Гуендолин се събуди гладна и гневна. Комбинация, която беше достатъчно опасна дори в добър ден, а този ден със сигурност не беше добър. Тя бе прекарала неспокойна нощ, изпълнена с размишления за дръзкото поведение на дракона. А фактът, че пикантният му аромат постоянно я удряше в носа, не й помогна особено.
Тя седна в леглото и изпита облекчение, че мракът най-после си беше отишъл. През затворената с решетка кръгла дупка високо в стената падаше яркожълта слънчева светлина. През нощта всичките й сетива бяха съсредоточени върху мъчителя й и тя не беше чула дори морските вълни, които се разбиваха в скалите под замъка. Сигурно се намираше в една от кулите, обърнати към морето, останали пощадени от огъня на английските оръдия преди петнадесет години.
Тя скочи от леглото и уви голото си тяло с копринения чаршаф по примера на богините от картините на тавана. Ленената й риза беше захвърлена небрежно на пода, все още влажна. Гуендолин поклати глава. Не можеше да очаква от един дракон да окачи дрехата й да съхне. Тя обиколи стаята с големи крачки. Влачещият се зад нея чаршаф вдигна огромни облаци прах. Нямаше никакво съмнение, че екстравагантното легло, сатенените чаршафи и огромните канделабри бяха оазис на лукса сред пустинята. Тя се усмихна развеселено. Негово благородие драконът сигурно имаше сърце на чудовище, но очевидно ценеше комфорта.
Стените бяха облицовани с вехти дървени панели, от които се сипеше бяла боя. Зад проядена от молци завеса Гуендолин откри доста голяма дупка. Ала когато хвърли вътре голям камък и не последва дори слабо ехо или поне плисък на вода, тя отхвърли всяка мисъл за бягство през почти отвесния тунел. Но той поне щеше да й спести неудобството да моли негово благородие дракона да изпразва нощното гърне. Макар че може би си струваше да забрави гордостта си, ако можеше да нарани неговата.