Скоро след това тя седеше увита в мокрия чаршаф на края на леглото и наблюдаваше вратата, която се отвори колебливо.
Тапър внимателно провря глава в стаята.
— Ако имате намерение отново да метнете нещо по главата ми, мис, ще ми позволите ли първо да оставя таблата? В тази част на страната е много трудно да се намери пшеничено брашно и шоколад.
— От този миг нататък можете да сте спокоен за живота си, мистър Тапингъм. Това беше единственият кафез за птици в стаята.
— Това ме успокоява. Освен това трябва да ви благодаря, защото ударът прогони главоболието, което ми навлякоха многото чаши портвайн предишната вечер.
Заобикаляйки я, той остави таблата на масичката. Двамата се оглеждаха предпазливо. С кучешкия поглед и червеникаворусите къдрички той изглеждаше безобиден. Но тя в никакъв случай не биваше да забравя, че си има работа със слуга на сатаната.
— Предполагам, че господарят ви няма да ни прави компания. — Гуендолин подуши прясното хлебче, правейки се на равнодушна.
— О, той не ми е господар. Той ми е приятел. — Тапър й подаде чаша шоколад и тя вдъхна дълбоко сладкия аромат. Първата глътка беше блаженство.
— Учудвам се как човек като вас се е запознал с този… този… — Тя стисна зъби, за да не подложи на съмнение легитимния произход на дракона. — Ще ми кажете ли как се запознахте с този загадъчен дракон?
Тапър се изсмя тихо.
— Това е дълга история. Но скъпата ми леля Тафи винаги казва, че говоря твърде много. Не искам да ви досаждам.
— О, моля ви, направете го — усмихна се сладко Гуендолин и посочи затворената врата. — Нали виждате, че нямам други занимания.
Когато той се поколеба, тя му предложи хлебче, разбирайки, че е открила сродна душа. Беше го преценила правилно. Без да се колебае повече, той приседна на отсрещния край на леглото и се зае с маслените сладки. Гуендолин също си хапваше добре. Трябваше да бъде приветлива и да спечели доверието му. Ако искаше да победи дракона в собствената му бърлога, трябваше да е наясно със силните и слабите му страни.
— Срещнахме се преди две години в един от игралните салони на Пел Мел — започна Тапър, докато обираше трохите от жилетката си.
— Защо ли това не ме учудва? — Гуендолин скри киселата си усмивка зад глътка топъл шоколад.
— Бях сам в една от задните стаи и тъкмо се приготвях да си пръсна черепа… — Гуендолин ужасено пое въздух и Тапър я дари с окуражителна усмивка. — Та, както ви казах, бях сам в една от задните стаи и се готвех да се застрелям, когато… — Той направи пауза и остана с отворена уста. Гуендолин се приведе към него, молейки се да произнесе името, което очевидно беше на езика му. — Когато… драконът влетя в стаята.
— И ви спря?
Тапър енергично поклати глава и продължи, макар че устата му беше пълна:
— О, не. Каза ми, че не съм напълнил добре пистолета, че барутът ще се пръсне и няма да улучи главата ми, а ще ми отнесе крака. Взе ми пистолета, зареди го със собствения си барут и ми го върна.
Гуендолин остави хлебчето на чинията.
— След като е бил толкова… отзивчив, питам се защо не ви е застрелял собственоръчно.
Тапър се изкиска.
— Бях доста пиян. Начинът, по който се отнесе с мен, ме отрезви и ме освободи от самосъжалението. Точно тогава маркиз Едингъм ме бе заплашил, че ще протестира всичките ми полици, защото беше открил, че не съм в състояние да си платя дълговете. Намерението му беше да ме унищожи. А скандалът щеше да убие баща ми. Естествено това нямаше да бъде кой знае каква трагедия, защото капризният старик винаги ме е смятал за най-голямото разочарование на живота си, а смъртта му би ме направила виконт. За съжаление почти цялото наследство се състои от земи, които не може да се залагат. Титлата щеше да ми помогне само колкото да ме затворят в кулата за длъжници, а не сред обикновените хора.
Гуендолин поклати глава.
— Моля, не ми казвайте, че драконът е платил дълговете ви.
Тапър се усмихна меланхолично.
— Не пряко. Той предизвика маркиза на игра със зарове, която продължи до разсъмване. — Младият мъж кимна въодушевено. — Никога не бях виждал възрастен мъж толкова близо до сълзите, колкото беше маркизът, когато разбра, че не е в състояние да покрие загубите си. И ви уверявам, че те бяха застрашителни. Когато изгря слънцето, новият ми приятел ми връчи печалбата, аз я върнах на маркиза и платих всичките си дългове. Когато разбра какво е станало, маркизът скъса всички разписки, хвърли ги в лицето ми и ми пожела да се задавя с тях.
— Нима драконът не остави нищо от печалбата за себе си?
— Нищичко. Нито стотинка.
— Защо тогава този великодушен човек иска да разори бедните селяни, които нямат нищо освен парцалите на гърба си? Може би парите му трябват, за да плати собствените си дългове от игра?