Тапър се засмя подигравателно.
— Не, не е това. Някои дори твърдят, че е най-богатият човек в… — Той бързо затвори устата си и виновно наведе глава. Кръглото му лице се затвори. След минута скочи и се запъти заднешком към вратата. — Драконът ме предупреди да се пазя от вас. Каза, че сте два пъти по-умна от мен, затова трябва да си държа устата затворена и да не се доближавам много до вас.
Гуендолин стана, вдигна края на чаршафа, за да не се спъне, и отиде при него.
— Не можете да ме обвинявате, че искам да узная нещо за човека, който ме държи тук като заложница, мистър Тапингъм. Моля ви, не си отивайте.
Тапър я заплаши с пръст.
— Той ме предупреди да се пазя. Каза, че ако не успеете да ме объркате с красноречието си, ще се възползвате от възхитителните си трапчинки и от красивото си личице.
Гуендолин беше свикнала да я обвиняват в прекалена интелигентност, но никой досега не я беше наричал красива и очарователна.
— Наистина ли каза така?
Тапър извади от джоба на жакета си хартия, перо, мастилница и кутийка с пясък.
— Каза да ви оставя тези неща, за да направите списък на всичко, от което се нуждаете.
Той хвърли нещата на леглото, отвори вратата и изчезна. Гуендолин веднага позна хартията. Същия скъп пергамент, който драконът използваше, за да съобщи исканията си на селяните.
Потънала в мислите си, тя приглади дългия лист. Не беше постигнала и най-малкия напредък в разкриването на истинската самоличност на дракона. Защо не можеше да си спомни какво бе видяла снощи в двора на замъка? Ала споменът не искаше да се върне и тя трябваше да се задоволи с противоречивите сведения, които беше получила досега. Той беше играч, който подаряваше печалбата си. Грубиян, който се стараеше да не й причини болка. Крадец, който не се опитваше да й отнеме невинността, въпреки че беше изцяло в неговата власт.
Гуендолин падна на леглото и прокара пръст по долната си устна, както беше направил драконът преди малко. Какво, за бога, ставаше с нея? И тя ли оглупяваше като Неса? Защо за първи път в живота си искаше да има огледало, вместо да се ядосва на безсрамието му?
Тя се отърси бързо от смешния копнеж, който я бе обзел, отвори мастилницата, потопи перото и започна да пише. Щом драконът настояваше да я държи в плен, щеше да заплати скъпо и прескъпо удоволствието от присъствието й.
7
Женски глас отекна истерично в пустите улици на Балиблис. Селяните изскочиха от къщите си по нощници, наметнали връхните си дрехи, и намериха Кити Уайлдър в края на осветената от луната главна улица. Момичето притискаше ръце към гърдите си, сякаш стрелата, забита в кората на стария дъб, беше пробила нежната й плът.
Трима млади мъже се втурнаха да й помогнат, като от вълнение се спъваха в собствените си крака. Глинис и Неса стигнаха първи до сестра си. Говорейки една през друга, те прегръщаха треперещото момиче и се опитваха да го успокоят. В това време мрачният Албърт извади стрелата от дъба. Селяните си шепнеха страхливо. Не беше нужно ковачът да им обяснява, че скъпият пергамент на стрелата не беше мирно послание.
През последните двадесет и четири часа Уейркрейг Касъл се беше обвил в заплашително мълчание. Селяните се уверяваха един друг, че проклятието е загубило силата си и драконът е отлетял, за да си намери друго нещастно село. Намериха се и хора, които казаха, че за да спасят собствените си кожи, са добавили към списъка на старите грехове още едно позорно дело, но никой не се вслуша в думите им. После топлото пролетно слънце заличи следите от бурната нощ и лудостта, която ги бе обзела по време на нощната разходка до замъка, остана в спомените им само като лош сън.
Ала последствията от нощното безумие не можеха да бъдат отминати — Гуендолин Уайлдър беше изчезнала и нещастният й стар баща щеше да прекара остатъка от дните си в напразни надежди да чуе нежния й, успокояващ глас.
Стиснал в ръка пергамента и съпроводен от хълцанията на Кити Уайлдър, Албърт поведе ожесточеното множество. През тесните улички на Балиблис право до стълбите на къщата, която беше конфискувана от английската корона. Албърт затропа с юмруци по вратата.
След няколко минути му отвориха и лампите в антрето потопиха селяните в златно сияние.
— Велики боже, какво става тук, добри човече? — заекна отец Трокмортън, намести нощната си шапка и сложи очилата на носа си. — Да не е дошло второто пришествие?
Без да каже дума, Албърт тикна пергамента под носа на свещеника.