Отецът го бутна настрана, сякаш се боеше да не се опари.
— Какво е това? Ново известие от скъпия ви дракон? — Той поклати глава. — Знаете, че се старая да бъда търпелив, но току-що се върнах от мъчително пътуване и нямам време за езическите ви глупости. Защо не събудите малката Уайлдър? Тя ще се справи по-добре от мен. Оставете ме да спя.
Той щеше да затвори вратата под носа на селяните, но Албърт бързо мушна крака си вътре.
— Ще ви бъдем много благодарни, ако прочетете писмото веднага. Толкова благодарни, че няма и да помислим да строшим лампата, която е в ръката ви, и да подпалим къщата.
Отецът изпухтя обидено и взе пергамента от ръката му. Селяните се скупчиха пред прага, за да чуват по-добре, и Трокмортън отново намести очилата си.
— Духове, които свирят на гайда. Дракони, които изгарят нивите с огнения си дъх. Джуджета с големи уши, които заменят човешките бебета с децата си. Нищо чудно, че толкова лесно паднахте в лапите на папистите — изрече гневно той.
— Не сме дошли тук да слушаме проповедите ти, старче — изсъска Рос.
Божият служител отново изпухтя обидено и започна да чете.
— Добри хора от Балиблис! — Той беше готов да спре, но се овладя и продължи: — Макар че подложихте търпението ми на жестоко изпитание, ще ви дам още две седмици, докато съберете хилядата фунта в злато, които ми дължите.
Селяните изреваха ужасено, дори свещеникът се стъписа.
— Хиляда фунта? Това не беше ли възнаграждението, което короната даде за главата на предателя Маккълог?
— Това са само зли, празни приказки — отсече ядно Албърт. — Никой в селото не е виждал толкова пари накуп.
Трокмортън беше достатъчно умен да съсредоточи вниманието си отново върху писмото.
— Дотогава се нуждая от следното: пет дузини яйца, половин дузина парчета сирене, десет месни пастетчета, три дузини бисквити, дванадесет самуна пресен хляб, чувалче овесено брашно, седем глави цвекло, двадесет и пет ябълки, дузина овесени сладкишчета, един сърнешки гръб, три фунта прясно агнешко, три дузини картофи, глава зеле, четиринайсет…
Трокмортън щеше да чете до безкрайност. Албърт слушаше с отворена уста. Накрая взе пергамента от ръцете на свещеника и го огледа от всички страни. Не беше нужно да знае да чете, за да види, че хартията беше изписана от горе до долу и от двете страни.
— Има и послепис — отбеляза отецът и вдигна лампата, за да прочете написаното най-долу. — Тъй като последният ви дар се оказа много по-деликатен, отколкото можех да очаквам — зачете той, — искам да ви предупредя, че всеки следващ непоискан подарък ще ви струва не само хиляда фунта, а и жалкия ви живот.
Рос се облегна на рамото на баща си и лицето му помрачил още повече.
— Не мога да повярвам! Как може да иска такива неща? Мислех, че ще нагълта момичето Уайлдър и ще се насити.
— Тя само е увеличила апетита му. И с моя мил Гевин беше така — въздъхна баба Хай и поклати бялата си глава. — Колкото повече ядеше, толкова по огладняваше. Свещеникът се кълнеше, че е умрял от болно сърце, но аз съм убедена, че този глад го прати в гроба.
Отец Томас гледаше смаяно мрачните лица на селяните.
— Велики боже в небесата! — изохка той. — Какво сте направили?
Кити Уайлдър се откъсна от сестрите си и отиде при него, размазвайки сълзите по лицето си.
— Отведоха скъпата ми сестричка при дракона. Ето какво направиха. И не се срамуват от позорната си постъпка.
— Млъкни, малката — изсъска Неса и я дръпна назад. — Гуени се пожертва за всички нас и го направи с радост.
Отецът потърка невярващо зачервените си очи.
— Отвели сте бедното дете при злия дракон? Та тя беше единственият разумен човек между вас!
— Ако продължавате по този начин, ще се сетя, че драконът би хапнал с удоволствие и един тлъст презвитерианец! — изфуча Албърт.
— Засега е малко мършав — подкрепи го Рос и се запъти към стълбата. — Но ще му пратим баба Хай, за да го угои с шотландските си ястия.
Без да каже дума повече, свещеникът направи скок назад и затръшна вратата под носа им.
Албърт се обърна към съселяните си и изруга ядно.
— С най-голямо удоволствие ще счупя врата на стария глупак, който ни убеди, че трябва да сложим край на проклятието. — И тъкмо в този момент откри в края на множеството стария Тавис, който се измъкваше на пръсти. — Ето го и него!
Албърт махна на Лаклан, момъкът се втурна през тълпата и сграбчи стария Тавис за яката. Във вълнената си нощница старецът приличаше повече от всякога на изсушен труп.
— Това беше само идея — заекна уплашено Тавис, докато Лаклан го мъкнеше към стълбата. — Не исках да навредя на никого.
— Да го убием с камъни! — изкрещя Рос. Албърт поклати глава.