Тя беше готова да затвори капака, когато погледът й падна върху бялата фуста.
Гуендолин се огледа недоверчиво, за да е сигурна, че не я наблюдават похотливи очи, и захвърли чаршафа. Вдигна фустата и я сложи на хълбоците си. Беше й точно по мярка, сякаш я бяха шили специално за нея, трябваше даже да стегне шнура на кръста, за да не се свлече на пода. Огледа критично синия копринен корсаж, но не го изпробва, защото й трябваше камериерка за сложното стягане на шнуровете.
Посегна отново към вечерната рокля. В никакъв случай не искаше да пръсне шевовете на прекрасната роба или да разтегне тафтата. Стисна здраво зъби, стегна корема си и навлече роклята през главата си. Тафтата я обгърна като блестящ облак и тя трябваше само да пъхне ръцете си в тесните ръкави, които на лактите преминаваха в широки плисирани камбанки.
Гуендолин се огледа, смаяна от безупречната форма на роклята. И без да се стяга с корсета, тя не беше нито тясна, нито шевовете се опъваха. Завъртя се в кръг и се почувства красива и лека като тафтата, която шумолеше толкова приятно.
Черешовочервените рози по корсажа на бялата муселинена рокля бяха неустоимо изкусителни. Без да се бави, Гуендолин свали тафтяната рокля и облече муселинената. Изпробва всичко в сандъка, докато накрая се отпусна изтощено на пода, облечена в копринена пола и стиснала в ръце лавандуловосиня копринена чантичка и шест чифта обувки от пъстра мароканска кожа.
Обходи с поглед помещението, колебаейки се между върховната радост и отчаянието. Защо драконът я беше потопил в тази странна магия? Намираше се в негова власт едва от един ден, а вече се беше превърнала в самодоволно, фриволно същество, което бе захвърлило книгите заради тюла и пъстрите панделки.
В главата й внезапно прозвуча замайващият дрезгав глас: „А нима няма да ви хареса да играете ролята на моето разглезено домашно кученце?“
Очевидно той беше решил да направи от нея точно това. Тя не биваше да забравя, че стаята в кулата, колкото и луксозна да беше, е само една затворническа килия. Тя беше пленница на дракона. Дори когато я обсипваше с екстравагантни подаръци, той не можеше да я обезщети за най-ценното в живота, от което я беше лишил — свободата й.
Той дойде при нея, когато падна нощ.
Гуендолин се събуди от дълбок сън с неприятното чувство, че до нея има някой. Не го издаваха нито едно движение, нито дишане, но присъствието му беше ясно доловимо — като постоянният шум на морето и ударите на вълните в скалите в подножието на кулата.
Нощта не беше толкова мрачна като при първата им среща и Гуендолин можа да види блясъка на очите му на фона на призрачната лунна светлина, която падаше през решетките. Той седеше на стола пред масата за хранене, протегнал дългите си крака.
Гуендолин седна в леглото, благодарна, че се беше сетила да извади от сандъка затворената нощница и добродетелното боне.
— Добър вечер, милорд дракон. Мислех, че си имате по-важна работа, отколкото да ме наблюдавате как спя. Например да се спускате стремително от небето и да отвличате невинни деца.
— Никога не съм харесвал особено децата. Те изискват повече усилия, отколкото струват.
— Иска ми се да кажете същото и за мен.
— Още не съм сигурен дали си струвате усилията. Но предполагам, че нямате представа какво съм сторил за вас.
Гуендолин смръщи чело. Не можеше да се отърве от неприятното усещане, че той вижда много добре в мрака и очите му проникваха през тънката нощница. Имаше чувството, че няма нищо на гърба си освен проклетата си гордост.
— Защо дойдохте в стаята ми? — попита тя с хладното равнодушие, което беше единственото й оръжие. — Може би за да чуете благодарността ми за всички необикновени подаръци, с които ме отрупахте?
— Доставиха ли ви радост?
— Важно ли е това за вас?
Тя отбеляза напрежението в гласа му.
— Колкото и странно да ви се струва, важно е.
— Роклите са прекрасни — призна тя и подръпна копринената панделка, която стягаше нощницата и на шията. — Но се питам как се добрахте до толкова изискани дамски одежди.
— Принадлежаха на жена, която познавах.
— На жена, която сте обичали? — Гуендолин не можа да разбере какво я бе накарало да зададе този дързък и крайно неподходящ въпрос.
— Много я обичах — отговори без колебание той.
Гуендолин се опита да скри прилива от любопитство зад нервен смях.
— Изненадах се, като установих, че роклите ми стават, сякаш са шити за мен. За разлика от повечето дами във вашето обкръжение, аз не се нуждая от кринолин или турнюр, за да ми стоят добре — добави тя, изпитвайки искрено отвращение от подплънките и обръчите, които ужасно затрудняваха модните дами при качването в каретата или минаването през вратата.