Претърси с парещ поглед небето, но и там не намери утехата, която морето му бе отказало. Боеше се, че я е измамил. Защото целувката, на която тя отговори с такава готовност, нямаше да му върне човешкия образ, а щеше само да разпали жаждата, която можеше да го жигоса като звяр за вечни времена.
8
Когато Гуендолин се събуди на следващата сутрин, в краката й се бе разположило джудже.
Нощта беше дълга, неспокойна, тя спа лошо, затова й трябваше доста време, докато разбере, че краката й са изтръпнали не от изтощение, а от нечия действителна тежест.
Отвори очи и видя разбъркани бакенбарди, снопчета сива коса и жълти очи, присвити в злобни цепки. Нададе остър вик и скочи от леглото.
Преди да стигне до тайната врата, нещото беше изчезнало. Но ленената кърпа в края на леглото не оставяше съмнение къде е било скривалището му.
Гуендолин притисна ръка до сърцето си, пое дълбоко въздух и се запита дали пък не губи разума си. Безкрайната нощ беше населена с мъже и чудовища. Кошмар след кошмар. Тя протягаше ръце към дракона, без да знае дали той искаше да я погълне или само да я целува. Щеше да повярва, че среднощната среща се е случила само в сънищата й, ако още не усещаше вкуса на дракона върху устните си.
— Няма дракони — прошепна задъхано тя, — няма и джуджета.
За да е по-сигурна, извади от сандъка с дрехите чадърче за слънце и се запъти към леглото.
Коленичи, без да обръща внимание на треперенето на ръцете си, и се опита да се овладее, за да може да си представи натрапника като огромен тлъст плъх.
Тъй като се опасяваше, че нещото ще я нападне веднага щом вдигне ленената кърпа, тя пъхна чадъра под леглото и го завъртя. Отговори й нечовешко ръмжене и косите на тила й настръхнаха.
Гуендолин се изправи бавно и се отдръпна назад, по-далече от леглото. Каквото и да беше съществото под леглото (вече не беше сигурна иска ли да го знае), тя беше затворена с него в стаята без врата. Писъкът й нямаше да привлече спасителите. Помисли дали да не скочи на леглото и да се разпиши с всички сили, но се страхуваше, че виковете й ще предизвикат у съществото неконтролирана жажда за кръв.
Тя огледа отчаяно затвора си. Досегашното търсене на път за бягство не беше показало нищо друго освен прозореца с решетка, който се намираше безнадеждно високо. Но това беше, преди любезният дракон да й предостави маса. И стол, който можеше да сложи върху масата.
Точно това направи. Само след секунди столът беше върху масата, а тя — върху него. Ако успееше да разхлаби решетката, можеше да се промуши през кръглия отвор.
Страхуваше се, че ръждясалата желязна решетка ще се окаже непреодолимо препятствие, но няколко силни удара с чадъра превърнаха старата мазилка в прах. Опитвайки се да не киха, тя нанесе решителния удар, решетката се залюля и падна някъде пред прозореца. Шумът, който се вдигна, беше достатъчен да събуди мъртвите в гробовете им. „Дано да съм уплашила и чудовището“ — помисли тя с бегъл поглед към леглото.
Гуендолин се надигна на пръсти, погледна през прозореца надолу и се зарадва: единственият път към свободата не беше гладък скок в шумящия прибой. В действителност гледката я изпълни с повече надежда, отколкото очакваше: само на три стъпки под прозореца се виждаше площадка с каменен парапет.
Сърцето й заби като лудо. Ако успееше да слезе на площадката, щеше да се спусне по стълбите в двора на замъка. А стигнеше ли там, щеше да се върне в селото и да избяга от ноктите на дракона.
Тя се огледа, изкушена да хвърли последен поглед към подаръците му. Нямаше да вземе нито един, само нощницата, с която беше облечена, и спомена за целувката, толкова сладка, че през остатъка от живота си щеше да се пита дали не я беше сънувала.
Гуендолин се обърна отново към прозореца. На времето се беше измъквала и през по-тесни дупки. Веднъж като дете се бе скрила в кухо стъбло и беше изчакала падането на нощта, докато Рос и приятелчетата му претърсваха гората, за да я накажат за непослушанието й.
Тя остави чадъра на масата и се покатери на стола. Протегна двете си ръце през прозореца и се вкопчи в грубия камък на външната стена. Изтегли се нагоре, докато стъпи върху облегалката на стола. Изгряващото слънце позлатяваше морските вълни и гледката беше зашеметяваща. Тази сутрин морето беше спокойно, прибоят шепнеше нежно, вместо да бушува. Соленият вкус на морската вода прогони изкусителния аромат на санталово дърво и подправки.
Уверена, че ще се справи, Гуендолин зарита с крака. Тъкмо беше напъхала хълбоците си в дупката, когато чу шум.
Бум, бум, бум.
Тя се вцепени насред движението. В усърдието си да избяга от лорд дракона бе забравила звяра под леглото си. За съжаление той не я беше забравил.