Момичето скръсти ръце пред гърдите си.
— Не, не съм. Само съм по-дебела.
Бърнард отново я огледа от глава до пети.
— Имаш малко повечко месце по костите си, но за дете на твоята възраст никак не изглежда зле.
Отново я бе нарекъл дете! Това я докара до бяс. Как си бе въобразила, че е влюбена в този нагъл тип! В действителност не можеше да го понася.
Тя се изправи гордо в целия си величествен ръст от 130 см.
— Предполагам, че се смятате за възрастен, напълно зрял мъж, и то само защото живеете в дворец и яздите хубаво пони.
— Напротив, знам, че трябва още доста да раста. Също както и ти. — Той нави на ръката си една от светлорусите й плитки, дръпна я към себе си и зашепна в ухото й: — Ще ти кажа само, че татко явно ме смята за истински мъж, защото за тази вечер ми е възложил да придружа до двореца един извънредно важен гост.
Гуендолин издърпа плитката си и я метна през рамо. Имаше чувството, че той всеки момент ще я щипне по нослето или ще я погали по главата, сякаш имаше насреща си глупаво малко хлапе.
— И кой е този важен гост?
Бърнард се изпъчи, скръсти ръце пред гърдите си и направи мрачно лице.
— Това е една от тайните, които никога не бих издал на бъбриво момиченце като теб.
Всички момчета бяха ужасни. Всички момчета бяха негодници.
— Тогава е по-добре да се махна от пътя ви, за да изпълните мъжките си задължения.
Тя хукна нагоре по хълма и изпита силно задоволство, когато той остана слисан от внезапното й бягство.
— Добре де, ще ти намекна нещо — извика подире й той.
Гуендолин не благоволи да му отговори. Само спря, пазейки желязно мълчание.
— Той е истински герой! — обясни въодушевено Бърнард. — Принц сред хората!
Тъй като до преди няколко минути беше мислила същото за него, Гуендолин не остана особено изненадана. Без да каже дума, тя продължи пътя си.
— Ако онзи малък нахалник продължи да ти досажда, само ми кажи, чуваш ли! — Гуендолин изпита див копнеж. До преди минута беше готова да даде всичко, за да може да нарича Бърнард свой закрилник. А сега събра жалките остатъци от гордостта си и се обърна сковано към него.
— Това молба ли е или заповед?
По начина, по който Бърнард сложи ръце на хълбоците си, момиченцето разбра, че отново беше направило грешка. Пак тази нейна проклета упоритост!
— Добре, малката, щом така искаш, смятай го за заповед. В крайна сметка един ден ще бъда и твой, и негов господар и повелител.
— Тук се лъжете, Бърнард Маккълог. Нито един мъж няма да бъде мой господар и повелител — изтърси тя с гордо вдигната глава. Обърна се бързо и се запъти към селото. Не можа да види усмивката, която накъдри устните на момчето.
— На твое място нямаше да бъда толкова сигурен, момиче — пошепна той.
1
В шотландските планини. 1761
Драконът от Уейркрейг се удари в рушащия се зъбер на своето убежище и с мъка устоя на изкушението да отметне глава назад и да нададе гневен вой. Отдавна беше пленник на нощта. Едва когато над Уейркрейг легнеше черна сянка, той можеше да се освободи от веригите си и безпрепятствено да се понесе през лабиринта на коридорите.
Мракът беше неговото царство, единственото, което му беше останало.
Той погледна към морето и напоеният със сол въздух запари в очите му. Ала хапещият леден вятър отдавна вече не проникваше през драконовата кожа, която му служеше като броня. Откакто бе дошъл на това място, нищо не беше в състояние да го подразни. Няколко пошепнати нежни думи, нежно докосване, мекият дъх на жена: толкова далечен и горчиво-сладък като споменът за един сън.
Далече на хоризонта избухна буря. Поривите на вятъра превърнаха северното море в кипящо гърне, първите високи вълни се разбиха в скалите под него. Светкавици опъваха мрежите си от облак към облак и след угасването им мастиленосиньото небе ставаше още по-тъмно.
Наближаващата буря беше сякаш отражение на собствената му необузданост. Тя го гледаше от парчетата на старото огледало. Далечният грохот беше като призрачен бой на оръдия или като ехото на собствения му потиснат рев. Той бе претърсил всяко ъгълче на душата си, но не откри нито следа от човечност. Като дете се страхуваше от звяра, който се криеше под леглото му. А сега бе открил, че той самият е този звяр.
Той беше такъв, какъвто го бяха направили.
Представи си как враговете му се мятаха неспокойно в леглата си и трепереха от ужас само при мисълта за отмъщението му. Никой не би изтълкувал оголените му зъби като усмивка. Всички го смятаха за безсъвестно чудовище, което не знае милост. Той им бе заявил недвусмислено, че неговата воля е закон, неустоим като песните на сирените във воя на вятъра, който се носеше през клисурите на планината.