Даже ако беше посмял да я обърне към себе си, тя нямаше да отвори очи. Клепачите й тежаха от блаженство, много по-силно от всяка магия и всяко проклятие. Все пак тя беше омагьосана не толкова от сладостта на целувките му, а от земното му присъствие — от силното, кораво тяло, от солено-сладкия вкус на кожата му. Щом езикът й направи плах опит да го вкуси, той простена гърлено и я притисна с все сила към себе си.
— Нали ти казах, стари приятелю, че ще закъснея и няма да мога да спася красивата пленница! — Шумният коментар на Тапър улучи целуващите се като студен душ.
— Не си закъснял — отговори мрачно драконът и издърпа от шията му копринената вратовръзка. — Дойде тъкмо навреме.
След като поправи решетката на прозореца, Тапър излезе от сянката на замъка в двора, където драконът неспокойно обикаляше мястото на кола, за който бяха завързали Гуендолин. Макар че утринното слънце разпръскваше светлината си върху рушащите се зидове, лицето на приятеля му беше мрачно като нощта. Драконът пушеше поредната си пура и пускаше кълба сив дим през ноздрите си.
Тапър подръпна нервно мустака си.
— Не исках да смутя уединението ти. Надявам се да ми простиш липсата на дискретност.
Драконът извади пурата от устата си.
— Твоята липса на дискретност? Аз съм притеснен не от твоята липса на дискретност, а от моята собствена. Какво ще си помисли за мен това момиче? Всеки път, когато останем насаме, се нахвърлям върху нея като звяра, за какъвто ме смята. Вярно е, че отдавна не съм имал жена в леглото си, но това не означава, че трябва да обезчестя първата невинна девойка, имала нещастието да се изпречи на пътя ми. — Той захвърли пурата и отново се заразхожда в кръг. — Вече не се учудвам, че не съм годен за цивилизованото общество.
Тапър се опита да върви в крак с него.
— Това не е съвсем вярно. Моята пралеля Тафи беше възхитена от теб. Каза ми, че й напомняш за великолепния буен жребец на баща й. — Тапър поклати глава и въздъхна тъжно. — За съжаление бедният кон бе убит с пистолетен изстрел, след като отхапа три пръста на едно от конярчетата.
Драконът спря и го удостои с унищожителен поглед.
— Благодаря ти. Тъкмо това исках да чуя. Вече се чувствам много по-добре.
Той се запъти към края на вътрешния двор с големи крачки и Тапър трябваше да подтичва, за да го настигне.
— Не се отнасяй толкова строго към себе си — опита отново той. — Всъщност ти не направи нищо лошо. Не й смъкна нощницата и не я изнасили направо на масата. Дари я само с невинна целувка. Какво толкова ужасно има?
Драконът не можеше и не искаше да обясни, че целувката съвсем не е била невинна и че той е по-загрижен за себе си, отколкото за нея. Плахата целувка на Гуендолин беше запалила пламък в кръвта му — много по-силен от най-дръзката прегръдка на която и да е лондонска проститутка. Искаше тя да усети драконовия дъх, но сега в пламъци беше самият той.
Спря пред статуята, която бяха лишили от глава. Афродита, гръцката богиня на любовта, изобщо не беше на мястото си в тази крепост, където вече петнадесет години не се подслоняваха влюбени. Ако едно от гюллетата на Къмбърленд не беше откъснало главата й, със сигурност щеше да види сега подигравателната й усмивка.
— Трябва да напусна това място — проговори като на себе си той и плъзна ръка по голото рамо на богинята. — Защото съм на път да си загубя главата.
— Дадохме на селяците четиринайсет дни да доставят златото — напомни му Тапър.
— Знам, знам — промърмори драконът и обърна гръб на безглавата красавица. — Но това не означава, че не можем да ги подканим да побързат, нали? Върви да запалиш няколко димки по нивите им. Сложи факли по прозорците на кулите. Надувай проклетата гайда, докато от ушите им потече кръв. Искам да започнат да се подозират един друг и да се хванат за гушите. Искам да ми докарат копелето, което е спечелило богатството.
Тапър направи грациозен поклон.
— Можеш да разчиташ на мен, приятелю. Ще ги науча да се боят от бога.
Драконът застана пред него и лицето му беше толкова заплашително, че Тапър неволно направи крачка назад.
— Не искам да се боят от бога. Искам да се боят от мен.
10
Тапър се промъкваше тайно в планинската нощ. Бледата светлина на изгряващата луна водеше тихите му крачки. Когато прекоси рифа от безредно нахвърляни каменни блокове, внимавайки да не вдига шум, пулсът му се ускори от радостно очакване.