Докато мъжът бършеше потта от челото см, тя разчупи яркочервения печат. На меката хартия беше написано едно единствено изречение:
Бих искал да се видиш е моите очи.
— Да го развия ли? — попита със сияещо лице Тапър и започва да развързва платното.
— Не! — извика почти сърдито Гуендолин, защото знаеше какво ще намери под платното. Тапър беше смаян от отказа й да приеме подаръка на дракона, но беше достатъчно тактичен да премълчи.
Късно вечерта, дълго след като й бе сервирал вечерята, Гуендолин захвърли книгата си и скочи. Ядосваше се на себе си, защото от един час насам четеше все едно и също изречение. Беше й невъзможно да се съсредоточи, защото мислите й кръжаха около последното посещение на дракона и последният му подарък непрекъснато привличаше погледите й.
Не можеше да спи. Не можеше да яде. Не можеше да чете. Все признаци на любовно замайване. Не, това беше невъзможно. И все пак: колко пъти беше наблюдавала тези симптоми у Неса? Капризничене, неспособност да свърши нещо, липса на апетит, самотни въздишки.
Но как беше възможно да се е влюбила в този мъж, без да е видяла поне веднъж лицето му? Мъж, който се състоеше от дрезгав глас, изкусителни докосвания, завладяваща целувка и нищо повече!
Тя прокара пръст по устните си и в сърцето й се надигна старият страх. Сигурно и тя беше податлива на изкушенията на плътта като Неса. Досега вярваше, че е в състояние да устои на всяко изкушение, но само целувката на дракона беше достатъчна да я разтопи като восък и да възпламени в сърцето й див копнеж.
Очите се преместиха от подаръка на дракона към вечерята, която стоеше недокосната. Усети добре познатото желание да се нахвърли върху храната и да яде, докато на масата не остане нищо.
Вместо това Гуендолин стана бавно от леглото и се приближи до увития дар на дракона. Преди да е размислила, дръпна решително лененото платно.
Пред очите й се появи огромно огледало в резбована рамка от махагон със сребърни интарзии. Тя искаше да спре и да се наслади на красотата му, но жената в огледалото прикова вниманието й. Разкошната й коса светеше под трепкащата светлина на свещите. Халатът от ориенталска коприна очертаваше примамливо гъвкавите й закръглености. Бузите й пламтяха, очите светеха, влажните устни бяха полуотворени. Не приличаше на заложница на безскрупулен, луд дракон. Приличаше на жена, която очаква любовника си.
С треперещи ръце Гуендолин хвърли лененото платно върху огледалото. То беше омагьосано — също като мъжа, който й го бе подарил. Тя не само копнееше да се люби с този чужденец, а се чувстваше чужда сама на себе си.
Късно през нощта Гуендолин седеше будна в леглото си. Нещо я бе стреснало. Огледа се, но сянката на дракона не се виждаше никъде. Пълната луна светеше през решетката на прозореца и огряваше самотната килия. Тя подуши въздуха, но не усети миризмата на пура.
Наостри уши, но чу само приглушения шум на морето. Изведнъж стана и се запъти към прозореца, привлечена сякаш от песен на сирени.
С новата решетка драконът беше унищожил всяка надежда за бягство, но той не можеше да й попречи да се качва на масата и да наблюдава огряното от луната море, да вдишва дълбоко соления въздух с зажаднелите си дробове.
Гуендолин потърка очи. Малък платноход пореше вълните с курс към замъка. Издутите платна блестяха като алабастър. Изглеждаше недействителен като кораб на мъртвите, чийто единствен товар бяха душите на отдавна отишли си хора.
Тя примигна, сякаш искаше да прогони невероятната картина.
— Хвърлете котвата, момчета!
След този съвсем земен вик се чу силен плисък. Моряците пуснаха на вода малка лодка.
— Хей! — Гуендолин протегна ръце през решетката. — Помощ! Аз съм тук, горе! Помогнете ми! Държат ме в плен!
Докато тя правеше отчаяни опити да привлече вниманието на моряците и подскачаше като обезумяла по голямата маса, лодката бързо се придвижи към скалите под замъка. Гребците не се виждаха, личеше единствено светлата следа във водата. Гуендолин я проследи с поглед и когато лодката изчезна, изплака и се свлече на масата. Укоряваше се за слабостта, но това не й помогна. Защото това бяха неговите хора и неговият кораб.
Корабът обясняваше как драконът може да живее в Уейркрейг, без хората от Балиблис да го забележат. Това беше обяснението за всички луксозни вещи, които беше доставил в стаята й — резбованото легло, пухените завивки, восъчните свещи… може би дори огледалото, което я показваше такава, каквато той искаше да я види. Обясняваше и как той щеше да избяга, щом селото събереше златото и изгубеше окончателно гордостта си.