Някога Гуендолин беше мечтала за такъв кораб, който да я отнесе далече от Балиблис, в свят, пълен с прашни стари библиотеки, събрали всички съкровища на знанието. Свят на красиви салони, на остроумни разговори и научни дискусии, свят на смели идеи. Свят, в който мъжете ценяха у жените не само сърцевидното лице и крехката талия.
Внезапно я осени прозрението: този свят беше неговият свят, светът на дракона.
Гуендолин слезе от масата и закрачи гневно през стаята. Може би той щеше да си отиде, без да я освободи. Селото и без това вярваше, че тя е мъртва. Никой не се интересуваше дали драконът я бе погълнал или я беше оставил да изгние в златна клетка. Сигурно щеше да я остави тук, увита в халата на бившата му метреса, а той щеше да се върне в елегантния свят на салоните и баловете — в света, който не й беше съдено да познае.
С треперещи ръце Гуендолин запали една подир друга всички свещи в стаята. Изпитваше див гняв срещу безликия си похитител, но се гневеше още повече на самата себе си, че бе допуснала да бъде омагьосана от него.
Огледа затвора си и се изсмя злорадо. Благодарение на щедростта му сега разполагаше с много неща, които можеше да запрати по главата му, щом влезеше в стаята. За съжаление през последните дни той избягваше компанията й също така упорито, както преди я беше търсил.
Погледът й падна върху недовършената вечеря. Значи лорд драконът си мислеше, че може да купи благоволението й с щедри подаръци и ласкателни думи върху скъпа хартия? Е, беше дошло времето да му покаже, че Гуендолин Уайлдър е омесена от друго тесто.
Тапър влезе в преддверието на затвора и остави таблата на масата. Драконът продължаваше да нанася бележките си в подвързаната с кожа сметководна книга. Почеркът му беше неразбираем, но прецизните редици числа оставяха съвсем друго впечатление.
— Казах ти, че не съм гладен, Тап. — Той прелисти страницата, без да вдигне глава. — В тази ветровита стара гробница измръзнах до кости. Липсва ми наметката. Успя ли да я намериш?
— Нямам представа къде си я оставил — отговори Тапър, покашля се нервно и сложи таблата върху сметководната книга. — Погледни. Не си единственият, който няма апетит.
Драконът погледна недокоснатото ядене и се обърна към приятеля си.
— Да не е болна?
Тапър поклати глава.
— Не изглежда зле. Но това е шестото ядене, което отказва.
— Два дни — промърмори драконът и стана. — Не е яла от два дни. Каква игра играе?
— Опасна, ако питаш мен. Нямаше как да не забележа, че тази вечер изглеждаше бледа и щеше да се свлече на земята, ако не я бях подкрепил.
Драконът нервно приглади косата си назад. От няколко нощи спеше зле и настроението му непрестанно се влошаваше. Първият му рефлекс беше да вземе таблата, да иде в стаята й и да я нахрани лъжичка по лъжичка. След минута размисъл реши, че това е най-доброто за момента, стана и посегна към таблата.
Тапър го спря.
— Слънцето още не е залязло. Почакай да се стъмни.
Драконът изруга и се отпусна отново на стола. Ролята, която играеше, го принуждаваше да чака нощта като хищник, решил да издебне своята жертва.
— Къде си тръгнал? — попита той и удостои Тапър с мрачен поглед.
— Да се позабавлявам със селяните. За тази вечер съм предвидил свирене на гайда. Мисля да започна по-отрано.
— Да започнеш рано и да свършиш късно, нали? В последно време изпълняваш задълженията си с истинско усърдие. Снощи се върна чак след полунощ.
— Не си ли чувал поговорката: „Дяволската работа никога не свършва“ — издекламира Тапър с ангелска усмивка и се запъти към вратата.
— Май си прав — промърмори все така мрачно драконът, взе си един сладкиш и го пъхна в устата си.
Гуендолин очакваше появата му, но когато вратата се отвори с трясък, едва не извика от уплаха. Сгуши се в леглото и усети как сърцето й лудо биеше в гърлото. Луната вече беше минала покрай прозореца й и тя не виждаше нищо друго, освен заплашителен силует в дълбокия мрак. Шумното му дишане я предупреди, че ако беше истински дракон, той щеше с един огнен залп да обгори кичурите, които се бяха изплъзнали от нощната й шапчица.
Драконът остави нещо на масата и се обърна към нея. Дори в мрака присъствието му беше ясно доловимо — като докосването му. Тя не можеше да се отърве от чувството, че той виждаше много добре в тъмнината — виждаше как пулсираха вените на врата й и гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно.