Бързината, с която онези страхливци се признаха за победени, трябваше да го удовлетвори, но тя само засили апетита му. Гладът вилнееше като огън в стомаха му и заплашваше да го погълне отвътре. Винаги когато го обземаше това желание, той захвърляше пред краката им жалките жертвени дарове и заплашваше да изгори всичко с огнения си дъх. Един ден щеше да го направи и тогава след него щеше да остане само пепел.
Те бяха осъдени на гибел, но неговата душа гореше в огньовете на ада. Той беше осъден да броди из руините на сънищата си без спътница, която да сподели самотата му.
Търсещият му поглед се плъзна през планината от облаци и във вътрешността му отново лумнаха пламъци, по-страшни и по-мъчителни отпреди. Нищо не беше в състояние да насити ненаситния му глад. Но поне тази нощ трябваше да намери вкусна хапка, която да утоли поне малко желанието му. Тази нощ той щеше да се поддаде на инстинкта, който дебнеше у всеки звяр — даже ако той е човек.
Тази нощ драконът щеше да излезе на лов.
Гуендолин Уайлдър не вярваше в дракони.
Някой тропаше като луд по портата на господарската къща и крещеше отчаяно:
— Драконът е излязъл на лов! Сега ще убие всички ни! Ставайте, за бога!
Вместо да го послуша, момичето само въздъхна тежко, обърна се по корем и нахлупи възглавницата на главата си. Предпочиташе да я убият в леглото, отколкото крясъците на някакъв полуидиот да я изтръгнат от сладките сънища.
Тя запуши ушите си, но все пак чу как Айзи тропаше долу в залата и бълваше едно след друго проклятия, отнасящи се до различни части от тялото на господа. Повечето не звучаха особено прилично. След глух удар последва жалко скимтене, което накара Гуендолин да изтръпне. Айзи очевидно беше настъпила нещастното куче, което бе посмяло да й се изпречи на пътя.
Момичето седна на напълнения с пирен дюшек, огледа се и с ужас установи, че беше сама. Предпочиташе да се буди от острите лакти на малката си сестра, отколкото да установи, че и Кити я е изоставила.
Тя отметна завивката и изтърси на дървения под снопче брошури на „Кралското общество“. Всяка вечер четеше по няколко часа на светлината на единствената свещ, скрита под одеялото, и всичките й чаршафи бяха станали на дупки.
Айзи гръмогласно се кълнеше, че един ден Гуендолин ще подпали къщата и всички ще изгорят в леглата си.
Тя погледна към леглото в отсрещния край на стаята и не се учуди, че беше празно. Даже драконът не би могъл да убие Неса в собственото й легло просто защото тя почти никога не спеше в него, а предпочиташе чуждите. Всъщност сестра й не настояваше непременно да спи в легло. Яките селски момци си шепнеха ухилено, че дъщерята на Уайлдър го прави със същото удоволствие в купа сено или на обраслия с мъх речен бряг. Гуендолин се наметна с шала си и се помоли необузданата й сестричка да не намери заслужения си край от ръката на някоя ревнива съпруга. Тъкмо беше излязла в галерията, която в добрите дни на господарската къща подслоняваше музикантите, когато видя Айзи да отваря входната врата.
Хам, чиракът на ковача, застана, треперейки, под арката.
— Дяволите да те вземат, глупако! — изруга ядно Айзи. — Защо си дошъл да тропаш по вратите на добрите християни в това нечестиво време?
Хам очевидно беше поразен от едрата слугиня с разноцветен тюрбан, но това не го спря.
— Ако не събудиш веднага господарката си, стара краво, всички ще идем по дяволите! Онзи ще подпали цялото село, ако не получи, каквото иска.
— И какво иска този път, ако мога да узная? — попита с дълбокия си глас Айзи. — Да му поднесат жалките ти черва на тепсия?
— Никой не знае точно. Затова ме изпратиха да повикам господарката ти.
Гуендолин извъртя очи. Никога не беше помисляла, че един ден ще съжалява за страстта си към четенето. Но след като отец Трокмортън беше заминал, тя беше единствената, която можеше да прочете писмото на дракона.
Ако в този момент в залата не бе влязъл баща й, тя щеше да предостави Хам на своеволието на Айзи и да се върне в топлото легло. Баща й излезе от тъмната си стаичка — жалък призрак на представителния, жизнерадостен мъж, когото помнеше от детските си дни. Нощницата с цвят на слонова кост се развяваше около мършавото тяло, тънката бяла коса стърчеше от главата му като семената на глухарчето.
Сърцето на Гуендолин се разтуптя и тя се втурна надолу по стълбата, без да мисли. Не знаеше кое беше по-болезнено — неговата безпомощност или нейната собствена.