— Никога не съм ви намирал смешна — отговори Бърнард и направи няколко крачки към нея. — Единственото, за което можех да мисля в такива моменти, беше, че ужасно ще се разочаровате, като видите в какъв мъж се е превърнало обожаваното от вас момче. — Той се опита да я обърне към себе си, но тя се отдръпна. — Не ви разбирам. Сега като че ли се боите от мен повече, отколкото по времето, когато ме считахте за чужденец.
— Не се страхувам от вас — излъга тя. — Просто не понасям да ме докосвате.
— И защо?
— Защото ме накарахте да обичам мъж, който никога не е съществувал. Вие не сте този мъж. — Гуендолин се обърна към морето, за да му изплаче цялата си болка. — Вие не сте драконът! Миришете като него, говорите като него, но не сте той! Не разбирате ли, за мен е непоносимо, че вие сте тук, а той изчезна завинаги!
Той не биваше да вижда повече сълзите й. Тя се втурна слепешком към скалите и го остави сам под лунната светлина.
Бърнард приседна на скалата, на която беше седяла Гуендолин, и зачака тъмносиньото небе да се оцвети в розово. Не искаше да си отиде, защото съзнаваше, че никъде другаде не може да бъде толкова близо до нея като тук. Никога, дори в най-тежките моменти, не беше помолил англичаните за милост, но когато Гуендолин избяга, беше готов да я помоли да се върне. Да я умолява да не го напуска.
Драконът щеше да я догони. При нужда щеше да щурмува селото и отново да я вземе в плен. Да я върне в кулата и да я люби, докато забравеше собственото си име и целия свят.
Само че Гуендолин вече не вярваше в дракона. Единствено силата на нейното въображение беше събудила дракона за живот. Без тази вяра той беше само един безсърдечен негодник, принудил невинна жена да се влюби в продукта на фантазията си.
Слънцето се вдигна над хоризонта и заля морето с могъщия си блясък. До вчера той избягваше ярката светлина, но сега я посрещна с добре дошла. Времената, когато се криеше в сенките на нощта, отминаха. Петнадесет години беше отричал произхода си. Най-сетне беше настъпил моментът да поиска онова, което му принадлежеше по право. Да си го върне от онези, които го бяха ограбили.
Хората от клана чакаха изгубения си син и той нямаше да ги разочарова. Може би никога нямаше да има жената, която желаеше, но нямаше да си отиде, без да открие онова, за което беше дошъл.
Истината.
19
В Балиблис се върна надеждата.
Тесните улички бяха изпълнени с хора, които бързаха насам-натам, обзети от ентусиазъм, който напълно им беше липсвал, когато трябваше да задоволяват глада на дракона. Върволици коли се точеха към Уейркрейг Касъл, натоварени с всевъзможни неща. Селяните даваха даровете си, без да мърморят, с трогателно усърдие, даже ги украсяваха с панделки, останали от отдавна отминали коледни празници, или със стари, избледнели ширити.
Светлините, които грееха нощем в прозорците на замъка, не бяха дело на призрачна ръка, а на занаятчиите, които работеха до късна нощ, за да възвърнат величието на владетелския дом. Уейркрейг Касъл трябваше да засияе отново в стария си блясък. Доста от мъжете, които бяха напуснали Балиблис след убийството на водача си, се завърнаха по домовете си, след като се разчу, че съдбата на селото се е обърнала. По улиците непрестанно се чуваха радостните викове на бащите, чиито синове се бяха завърнали след цяло десетилетие, плачещи жени прегръщаха внучетата си.
За първи път от петнадесет години насам Балиблис се беше отърсил от сенките на миналото. И всичко това само защото наследникът на клана Маккълог се бе завърнал, за да потърси правото си.
В една ранна сутрин Гуендолин бързаше от пазара към къщи, хвърляше от време на време бърз поглед нагоре към замъка и си пожелаваше да забрави бързо сянката, която беше паднала върху живота й. Откакто бе видяла за последен път господаря на Уейркрейг Касъл, бяха минали повече от два месеца, но тя усещаше присъствието му все така ясно както тогава в тъмната си спалня. Той изчакваше. Работеше и наблюдаваше. Очевидно времето му още не беше дошло.
От два месеца избягваше търпеливо всеки намек за хилядата фунта в злато, които преди търсеше упорито. Селяните отдавна вече не проклинаха игричките на дракона. Вместо това се възхищаваха от дързостта на младия си господар и се смееха, като си припомняха грубите му шегички за тяхна сметка. Глупави и вечно надяващи се, каквито си бяха открай време, те вярваха, че ужасните грехове са им простени. Само Гуендолин познаваше дракона по-добре и усещаше, че това е само затишие пред буря.
Рос седеше на стълбите на селската кръчма и се оглеждаше мързеливо. Гуендолин го забеляза твърде късно и не успя да мине от другата страна на улицата. Той стана й се поклони церемониално.