— Да, Кити, знам. Но аз не вярвам в дракони. Мисля, че и ти не бива да вярваш.
Гальовното име много й подхождаше. Кити, къдравата кукличка, беше мило бебче, което най-много обичаше да спи и да се изтяга като котенце. Е, и да си сръбва сладка сметана от порцелановата сосиера, която майка им беше донесла от Англия. Отскоро обаче й харесваше да седи в скутовете на чужди мъже — факт, който изпълваше Гуендолин с болка.
— Никой не знае какво пише в писмото — довери й Кити, — но майката на Мейзи Смята, че драконът е зажаднял за човешко месо. Мейзи пък твърди, че искал да спи с момиче от селото. — Кити потрепери от сладостен ужас. — Можеш ли да си представиш как ще те обладае звяр?
Погледът на Гуендолин се насочи към Лаклан, чиито тъмни къдрици падаха в безредие по челото му.
— Не мога, мила. По-добре попитай Неса.
Гласовете, които вятърът довя до тях в този момент, отклониха вниманието й.
— Аз казвам да му дадем, каквото иска — прозвуча мазният глас на пекаря Норвал. Даже в сиянието на огъня лицето му изглеждаше разплескано като неопечено хлебче. — Може би тогава ще си слезе в ада и ще ни остави на мира.
— Аз пък настоявам да отидем в замъка и да го изгорим до основи — изрева Рос. Най-големият син на ковача, някогашният мъчител на Гуендолин, удари по земята с дървената дръжка на чука си. — Или нямате достатъчно кураж да го сторите?
Отговори му само неловка тишина. Мъжете сведоха очи към земята.
В средата на кръга излезе ковачът Албърт. Докато Рос беше известен с хвалбите си, а Лаклан — с умението си да ухажва младите жени, баща им беше човек на делото. Едрата, все още изправена фигура и мрачното лице вдъхваха уважение на съселяните му.
Той вдигна високо пергамента и остави вятъра да го развие. Бяха го намерили на същото място, където драконът оставяше известията си — забит със стрела в кората на прастария дъб, който охраняваше селото.
Гласът на Албърт отекна като камбана, предвещаваща обща гибел.
— Колко още трябва да ни вземе това чудовище? Той иска най-доброто ни жито, стадата ни, най-хубавото уиски и вълната ни. Какво още можем да му предложим? Дъщерите си? Жените си?
— С готовност ще му дам жената, но няма да дам и капчица уиски — промърмори един от близнаците Слоан и поднесе към устните си глинена стомна. Споменатата дама заби лакът в ребрата му и част от уискито се изля върху ризата му. Околните се изсмяха нервно.
— Разбира се, че ще си дадеш уискито, момко. — Когато старият Тавис си проби път през множеството, всички замлъкнаха. Гърбавото джудже, за което никой не знаеше на колко е години, беше талисманът на селото. Костеливият му пръст посочи обвинително Албърт. — Ако поиска да отведе жена ти в леглото си, ти ще му я дадеш и даже ще му благодариш, че я е пожелал. — Тавис се изкиска и оголи беззъбата си челюст. — Ще му дадете всичко, което имате, защото много добре знаете, че сами сте си виновни и не заслужавате нищо по-добро.
Двама-трима от мъжете го погледнаха стъписано, други вирнаха упорито глави, но всички знаеха отлично за какво говореше той. Като по заповед всички погледи се отправиха към Уейркрейг Касъл, средновековната крепост, която от много години насам хвърляше сянка върху живота им.
Кити се притисна страхливо към сестра си. Гуендолин също устреми поглед към замъка.
Изгорената руина високо в скалите царуваше над Балиблис като олицетворение на безумството на своя строител. Рушащите се кули стърчаха към небето, витите стълби слизаха право в ада, огромни дупки разкриваха вътрешността на замъка.
През последните години Гуендолин се беше научила да гледа разумно на ставащото, но в този момент и тя се замисли за всички погребани мечти на романтичната девойка, каквато беше някога, и за любовния роман, свършил, преди да започне.
Колкото и да се стараеха да не забелязват свидетелството за своя позор, селяните не можеха да забравят онази страшна нощ преди петнадесет години, когато замъкът падна в ръцете на англичаните.
Барикадирани в къщите си, те се вслушваха страхливо в огъня на оръдията и виковете на умиращите. Но най-ужасна беше тишината след това, когато не остана никой, който да крещи.
Много хора твърдяха, че в разрушения замък броди призрак, но едва от няколко месеца насам духовете от Уейркрейг Касъл тиранизираха истински жителите на селото.
Лаклан беше първият, който чу призрачните звуци на гайда, които вятърът носеше от замъка към Балиблис. След въстанието от 1745 година никой в селото не смееше да свири на гайда. Скоро след това Глинис видя в зеещите дупки на прозорците, които се взираха към селото като мъртви очи, да святкат призрачни светлини.