— На твое място, момиче, нямаше да съм толкова сигурен.
Той улови ръката на Гуендолин, но не я заведе на мястото за танци, а закрачи към замъка. Тя нямаше друг избор, освен да подтичва след него. Още веднъж пленница на дракона.
21
— Зад цялата ви самодоволна външност, зад целия този превзет авторитет… — изсъска вбесено Гуендолин, докато той я влачеше немилостиво. — Можете да се увиете в няколко тартана едновременно, да сте звяр или човек, но за мен сте само жалък клоун.
— А вие сте си все същата невъзпитана хлапачка — парира я умело той, без да забави ход.
— Какво ще правите сега с мен? Пак ли ще ме затворите в кулата?
— И какво, ако го направя? Никой от вашите няма да дойде да ви освободи. Според тях аз имам пълното право да си водя момичета за забавление — изфуча той.
Като видяха израза на лицето му, слугите и пътуващите артисти, струпани на входа, се разстъпиха с уплашени лица, сякаш за да потвърдят думите му.
За голямо облекчение на Гуендолин Бърнард не се запъти към кулата, а я завлече в голямата зала. Когато минаха под високата арка, тя затаи дъх.
Драконът беше изложил съкровищата си на показ.
Луната вече не можеше да хвърли поглед във вътрешността на помещението. Покривът беше ремонтиран, строшените греди — сменени, таванът измазан и боядисан. На средната греда висеше бронзов полилей, отрупан с восъчни свещи. Старата тапицерия на стените беше заменена с бургундскочервена дамаска. Върху полираната махагонова поставка до камината се виждаха два големи меча.
Прозорците към двора бяха закрити с наситенозелени завеси. Когато минаха покрай масата, Гуендолин се помъчи отчаяно да забрави онази нощ, когато в наивността си беше повярвала, че с целувката си ще укроти дракона.
Пред камината бяха поставени две огромни кожени кресла. Бърнард я бутна в едното и Гуендолин седна. Тя изобщо не се изненада, като видя Тоби, излегнал се удобно на топлата каменна плоча. Котаракът примигна сънено и продължи да дреме. Очевидно смяташе, че тя е отсъствала най-много две минути, не два месеца.
Гуендолин се местеше неспокойно върху меката седалка, докато домакинът й наля две чашки портвайн от бутилките върху малката масичка. Той й подаде едната чаша и вдигна своята.
— Ще трябва да се задоволя с портвайн, защото котешката кръв свърши.
Очевидно обиден, Тоби стана и мързеливо се запъти към изхода.
— Благодаря, но не желая да пия — отклони поканата Гуендолин. — Затова пък умирам от глад. Ще ви се намери ли нещо за ядене?
— Боя се, че нямам нито нектар, нито амброзия — отговори нежно той. — Но ще ви нахраня с няколко зърна грозде.
За да успокои превъзбудените си нерви, Гуендолин все пак взе чашата от ръката му и я изпразни на един дъх. Веднага се стопли и езикът й се развърза.
— Значи когато жената откаже да танцува с вас, я отвличате за косите. Така ли правят джентълмените в лондонските салони? — попита хапливо тя и завъртя празната чаша. — Впрочем, в селото разправят, че не обичате особено салоните, а предпочитате други места за забавление.
Бърнард елегантно отпи малко портвайн.
— Който сам си пробива път в живота, скоро установява, че е по-умно да плаща предварително за забавленията. Така на следващата сутрин не изпитва угризения на съвестта.
Гуендолин стана и остави чашата си на перваза на камината. За да не гледа към него, се заигра с плетените златни шнурове, вързани за дръжката на единия меч.
— Ако искате, — каза той, пресегна се и остави чашата си до нейната, — ще угася свещите, за да ви спестя неудобството да ме гледате.
— Не! — извика тя с много повече страст, отколкото възнамеряваше.
Той стоеше толкова близо до нея, че тя усещаше топлия му дъх в тила си. Знаеше, че не бива да затваря очи, но добре познатият аромат на санталово дърво и подправки я опияни по-силно и от най-силното уиски.
— Погледнете ме, Гуендолин.
— Не мога — пошепна задавено тя.
— И защо не? Защото не съм горещо обичаният от вас дракон? — Гласът му ставаше все по-нежен. — Лъжете се, Гуендолин. Аз съм същият мъж, когото целувахте. — Устните му се плъзнаха по ъгълчето на устата й, но тя се отдръпна. — Същият мъж, когото прегръщахте. Същият мъж, когото…
Обичахте.
Той не беше толкова жесток, че да го каже на глас.
— Не, не сте! — отговори тя, без да смее да отвори очите си. — Вие сте Бърнард Маккълог, господар на Уейркрейг Касъл и водач на клана Маккълог.
— Този Бърнард е отдавна мъртъв — отговори сухо той. — Що се отнася до него, вие през цялото време бяхте права да го мислите за мъртъв. Той умря преди петнадесет години тук, в тази зала. Стана жертва на неоправданото си доверие в хората от своя клан. Той умря, а аз съм онова, което продължи да живее. — Той я улови под брадичката и обърна лицето й към себе си. — Погледнете ме, Гуендолин! Вижте кой съм аз.