Ако беше груб, тя щеше да му се противопостави. Ала докосването му беше толкова нежно и неустоимо като в спомените й, че тя бавно повдигна ресници.
Той беше свалил маската си от сенки и й показа своето открито, ранимо лице. Тя претърси чертите му с безпомощен поглед и намери същите вежди, които беше проследила с върховете на пръстите си, същите устни, които я бяха целували с такава нежност. И все пак — въпреки измамната интимност това беше лице на чужд човек.
— Прав сте — изрече тихо тя и се освободи от прегръдката му. — Вие не сте Бърнард Маккълог, защото момчето, което познавах, никога нямаше да се бие на страната на англичаните. Това момче никога нямаше да продаде меча или душата си на враговете на своя баща.
Бърнард я погледна с неизказана горчивина.
— С камата право между ребрата, както винаги, скъпа моя мис Уайлдър! — Той протегна ръка и нежно помилва бузата й. — Англичаните те пронизват право в сърцето, но тогава поне виждаш как ударът се насочва срещу теб.
Той взе чашата си от перваза и отиде да си налее още.
— Червените мундири убиха баща ми, но след като собственият му неверен клан го предаде в ръцете им.
Гуендолин усети как куражът й угасна.
— Значи не сте им простили. Просто изчаквате подходящия момент, за да ги накарате да си платят за онова, което сториха на семейството ви.
— О, не — възрази Бърнард и остави празната си чаша. — Чакането свърши.
— Не знам какво възнамерявате — отговори страхливо тя и погледна към прозореца, — но ви умолявам да не разваляте вечерта на сестра ми.
— Наистина ли мислите, че бих вгорчил сватбата на Тапър? — Той я погледна обвинително. — Не съм чак такова чудовище. Естествено възнамерявам да изчакам заминаването им за Единбърг, преди да произнеса малката си реч.
— Каква реч?
Бърнард си наля още порто и вдигна чаша като за наздравица.
— Ако до сутринта моят лоялен клан не ми донесе хилядата фунта, които са били платени за живота на баща ми, ще прогоня всички от земята си.
Гуендолин загуби ума и дума. Беше чувала за жестоки английски земевладелци, които прогонили шотландците от земите, обитавани и обработвани от тях от столетия. Но не можеше да си представи, че един от нейните сънародници е способен на такава чудовищна неправда.
— Вие не бихте… Не можете…
Бърнард остави чашата си на масичката.
— Проклятие! Какво значи това — не можете? Земята е моя и мога да правя с нея, каквото си искам. Щом съм решил, ще ги пратя по дяволите! — Гневният изблик направи гласа му по-дълбок и й напомни болезнено за дебелоглавото момче, което се бе качило на дървото само защото тя му беше забранила.
Когато осъзна страшните размери на заплахата му, тя изпадна в паника.
— Но тези хора са прекарали целия си живот в Балиблис. Тук са живели родителите им… прародителите им… Те не познават друг живот. Къде ще отидат? Какво ще правят?
— О, не виждам защо се притеснявате толкова. Те трябва просто да ми донесат златото и ще си останат в любимото село.
— Вие не искате това злато, нали? — попита спокойно Гуендолин, макар че вътрешно трепереше от жестоката решителност в очите му. — Никога не сте го искали. Искате човека, който го е скрил. Не искате справедливост. Искате отмъщение.
— Откакто видях как майка ми умря, давейки се в собствената си кръв, вече не вярвам в справедливостта. Вярвам в отмъщението, откакто войниците на Къмбърленд ме откъснаха от всичко, което познавах и обичах — най-вече от баща ми, който беше смъртно ранен и трябваше да види как единственият му син е окован във вериги и отведен като добитък.
Гуендолин сведе глава.
— Не виждам какво бих могла да кажа, за да променя решението ви. А сега ви моля да ме извините, господарю. Трябва да си отида.
Бърнард застана на пътя й.
— Няма да си отидете.
Гуендолин се отдръпна и протегна ръце, за да го държи на разстояние.
— Да не мислите, че ще седя тук, пред огъня, и ще си приказваме за блестящия ви заговор да лишите тези нещастни хора, които изцяло зависят от вас, от покрива над главите им?
— Исках да кажа, че вие няма да напуснете Балиблис — отговори тихо той, подчертавайки думата „вие“. Направи крачка към нея и допълни: — Няма да напуснете и мен.
— Какво искате да кажете, сър?
— Моля ви да останете. Тук. В Уейркрейг Касъл. При мен.
Гуендолин шумно пое въздух.
— Селяните ме смятат за ваша метреса, но ние с вас знаем, че не е така, нали, господарю?