— Аз не ви моля да ми станете метреса. Искам да ми станете жена.
В първия момент Гуендолин си помисли, че това беше безсърдечна шега. Но в очите му нямаше и капчица веселост, той беше толкова сериозен, че изглеждаше невероятно раним. Всъщност изглеждаше така, сякаш не беше направил предложение за женитба, а имаше намерение да изпие чаша с отрова.
Тя се отпусна в креслото и си спомни колко пъти си беше мечтала да чуе тези думи от устата му. Когато беше на седем години, сестрите й я бяха заварили да приема предложение за женитба от овчарското им куче, което за целта беше нагласено с красива наметка от червени и черни парчета плат, откраднати от замъка. Глинис и Неса не престанаха да й се подиграват в продължение на месеци и да я наричат „лейди Бау“.
Сега тя имаше пълното право да им се надсмее. Ако пожелаеше, щеше още утре да стане жена на Маккълог. Щеше да спи всяка нощ в леглото му и да се буди в прегръдките му. Щеше да му ражда тъмнокоси бебета със смарагдовозелени очи, едри и силни като баща си и в никакъв случай пухкави като майка си. Двамата щяха да управляват заедно долината — но тя нямаше да се оглася от човешки говор и смях, защото жените и мъжете от някогашния клан Маккълог вече нямаше да живеят по родните си места.
Гуендолин става бавно и го погледна в очите.
— Е, добре, господарю. Ще стана ваша съпруга, щом това е желанието ви. — Преди да е видяла триумфалната усмивка на лицето му, тя добави: — Но само ако се откажете от отвратителния си план да прогоните съселяните ми от Балиблис.
Бърнард я погледна със смесица от възхищение и разочарование.
— Правилно ли да разбирам: ако простя на хората от клана, вие ми предлагате тялото си в замяна?
Потискайки гневния си изблик, Гуендолин издържа на погледа му.
— Предлагам ви възможност да платите предварително за забавлението. Така на следващата сутрин няма да изпитвате угризения на съвестта.
— Събудихте любопитството ми, мис Уайлдър. Хайде да предположим, че искам да сключа тази сделка, без да се женя за вас. И тогава ли ще сте готова на тази благородна жертва?
Гуендолин се поколеба, но само за миг.
— Да, готова съм — отговори просто тя.
Той направи крачка към нея и тя почти повярва, че иска да получи възнаграждението си още сега. Но той не я взе в прегръдката си, а само сложи ръка на бузата й.
— Ще излъжа, ако ви кажа, че не съм готов да направя всичко, за да ви имам, мис Уайлдър. Но колкото и да съм съблазнен от предложението ви, ще се наложи да откажа. Петнадесет години чаках този миг и няма да позволя никой да ми го отнеме. — Той зарови пръсти в меката й коса и Гуендолин откри следа от съжаление в решителния му поглед. — Даже вие, мис Уайлдър.
Той оттегли ръката си и се запъти към вратата.
— А ако ви кажа кой е предал баща ви на англичаните?
Думите бяха произнесени едва чуто, но въздействието им беше завладяващо. Бърнард спря като закован.
— Кой? — Гласът му отекна като погребална камбана в напрегнатата тишина.
Гуендолин изправи глава и очите й се напълниха със сълзи.
— Аз.
22
Бърнард се обърна и направи няколко крачки към нея. Но лицето му беше изписано неверие. Гуендолин падна тежко в креслото и втренчи празен поглед пред себе си.
След малко скръсти ръце в скута си и заговори безстрастно, макар че по лицето й все така се стичаха сълзи.
— Помните ли как паднах от дъба и едва не ви убих?
— Естествено, че помня. Бяхте толкова сладко малко същество — упорито и гордо. Искаше ми се да ви наложа здравата по дебеличкото дупе, а после да ви нацелувам. — Той се намръщи заплашително. — Все още не знам как е трябвало да постъпя.
— Избягах от вас и попаднах право в лагера на червените мундири. Бях толкова ядосана, че не гледах къде вървя. Помня как един войник ме сграбчи за плитките, а другарят му ме мушна с пръст в корема и каза: „Хванахме си едно тлъсто шотландско пиленце! Да го пуснем или да го набучим на шиш и да го опечем?“ — Гуендолин изхълца конвулсивно. — Трябва да призная, наистина повярвах, че искат да ме изядат. Рос ми бе казал, че Къмбърленд и войниците му много обичат крехко месо от шотландски деца. — Тя сведе глава. — Но най-лошото беше друго: в наивността си аз бях твърдо убедена, че Бърнард Маккълог ще дойде и пак ще ме спаси.
Мъжът пред нея посегна слепешком зад себе си, придърпа креслото и падна тежко в него, сякаш краката отказваха да го държат.
— Един от войниците каза: „Малката ми прилича на шпионка“ — продължи Гуендолин, като несъзнателно наподоби мрачното изражение на англичанина. — „Не е ли по-добре да я попритиснем, за да разберем дали не крие някакви тайни?“ Днес си мисля, че сигурно щяха просто да ме погъделичкат, но тогава го възприех като страшна заплаха. А аз имах една единствена тайна. — Тя погледна Бърнард с безжизнен поглед. — Вашата.