— Какво баща ти?
Гуендолин отново изпита познатата смесица от гордост и болка.
— През онази нощ татко се опита да влезе в замъка. Той беше единственият, който събра кураж да предупреди баща ти, че войниците на Къмбърленд са на път. Но някъде по пътя бил изненадан от червените мундири… Пребили го… — Тя поклати глава и прехапа долната си устна. — През цялото време вярвах, че аз съм виновна за съдбата му…
Гуендолин беше толкова заета да се освободи от дълго носеното чувство за вина, че не забеляза как усмивката на Бърнард угасна и ръцете му изстинаха.
— Помниш ли точно по кое време баща ти излезе от къщи?
— Малко след като падна мрак — отговори след кратък размисъл тя. — Скоро след това чухме първия оръдеен залп.
Бърнард помълча малко, после внимателно се освободи от прегръдката й, без да обясни поведението си. Взе един от мечовете от поставката и провери острието. Всяко движение беше хладно и съвършено в простотата си. Гуендолин никога не го беше виждала такъв.
— Какво ти стана? — попита объркано тя.
Той се обърна към нея, стиснал с две ръце дебелата дръжка на меча.
— Баща ти наистина е преживял нещо страшно, любов моя. Станал е жертва на собствената си съвест.
Без да каже нито дума повече, той изскочи навън.
Гуендолин остана на мястото си, борейки се отчаяно със заключението, което беше едновременно невъзможно и необоримо.
— Татко… — прошепна задавено тя и думите й бяха клетва и молитва едновременно. След секунди осъзна, че губи ценно време, събра бързо полите си и се втурна след Бърнард.
През двора на замъка мина не господарят на Уейркрейг Касъл, а опасното същество, което се беше спасило от горящите руини.
Драконът излезе през новата порта и забърза към пътеката в скалите. Лицето му беше по-красиво и по-страшно от лицето на всеки звяр. Селяните се втурнаха след него, неспособни да се противопоставят на непоколебимия му авторитет. Някои по-умни грабнаха факли от стойките и тълпата забърза като стадо овце след господаря си.
Не знаеха накъде е тръгнал, но отдавна копнееха за водача си и тази малка подробност им беше безразлична. Те отиваха там, където отиваше той, и толкова.
Гуендолин мина последна през двора и изтича през портата, разблъсквайки съселяните си.
— Бърнард! — извика тя, надявайки се той да чуе гласа й сред шума. Подскочи няколко пъти, но не можа да го зърне сред вълнуващото се човешко море. Парче плат на червени и черни карета някъде напред удвои силите й и тя продължи да напредва мъчително, като си служеше с ръце и крака. Накрая заседна сред множеството и немилостиво бе отведена в селото.
По някое време забеляза любопитно ухилената Неса, обърканата Кити и загрижения Тапър, но не можа да спре. А и нямаше време да им обяснява или да моли за помощ. Не и ако искаше да спаси живота на единия мъж и безсмъртната душа на другия.
Бърнард мина невъзмутимо по улиците на Балиблис и спря едва когато се озова пред къщата на Уайлдър.
Селяните спряха на почтено разстояние от господаря си и възбуденият шепот скоро заглъхна. Гуендолин се проби път през редиците. Накрая настъпи нечий крак, който се оказа на Рос, но изобщо не обърна внимание на болезнения му вик.
— Алистър Уайлдър! — извика Бърнард в мига, когато Гуендолин най-сетне стигна до него.
Тя сграбчи ръката, която стискаше меча, но той я изтръгна без усилия.
— Не ме пипай, момиче. Това е работа между мен и баща ти. Няма нищо общо с теб.
— Ти не разбираш. Баща ми вече не е човекът, когото помниш. Онова, което са му сторили войниците на Къмбърленд, го промени. Той вече не е същият.
— И аз не съм същият — изръмжа Бърнард с вкаменено лице. — Алистър Уайлдър! — изрева отново той, сякаш Гуендолин не беше казала нито дума.
Зад един от прозорците се раздвижи завеса. Божичко, дано е Айзи, помоли се Гуендолин, дано да е Айзи!
Тя отново сграбчи Бърнард за ръката и този път не му позволи да я отърси. Въпреки цялата потискана агресия, скрита в тялото му, той нямаше да я победи.
— Бърнард, той е луд! Душевноболен. Окончателно и безвъзвратно. В деня, когато англичаните са те отвели от замъка, той полудя. — Гуендолин разхлаби малко хватката си. Беше убедена, че ще проникне до сърцето му — той трябваше само да я погледне. — Каквото и да е направил или да не е направил в миналото, в момента той е просто един безпомощен старец.
Най-сетне Бърнард я погледна в лицето. Но тя нямаше време да се зарадва от този пробив, защото вратата на къщата се отвори и на прага застана Алистър Уайлдър, облечен във вехтата си нощница. В двете си ръце стискаше широк шотландски меч, сигурно по-стар дори от този в ръцете на Бърнард.