Гуендолин много искаше да каже, че тя не е виждала нищо подобно. Ала една студена февруарска вечер, когато се връщаше с мехлем за баща си от къщата на местния знахар, чу със собствените си уши неземния вой на дракона. В първия миг замръзна на мястото си, после бавно се обърна в посоката, откъдето идваше мелодията, надигнала се сякаш от дълбините на миналото. От времето, когато Балиблис и кланът Маккълог процъфтяваха под мъдрото ръководство на водача си. От времето, когато баща й свиреше на гайда пред прага на къщата си, а смехът на майка и огласяше просторния дом. От времето, когато надеждите и мечтите й бяха съсредоточени върху неустоимо красивото момче със смарагдовозелени очи.
Горчиво-сладката мелодия прониза сърцето й и извика сълзи в очите й.
Тя не видя трепкащи светлини като Глинис, но беше готова да се закълне, че там горе се раздвижи сянката на мъжа, в какъвто щеше да се превърне момчето, ако беше оцеляло. Само след миг той изчезна. Ала споменът за мелодията се запечата завинаги в сърцето й.
Скоро след това Албърт намери на стария дъб първото известие на дракона.
— Пак това старо проклятие — промърмори Рос, сплашен от думите на стария Тавис.
— Точно така, проклятието — кимна баща му и мършавото му лице се удължи още повече.
Лаклан прегърна закрилнически Неса.
— Несправедливо е Неса и аз също да страдаме от проклятието. Тогава сме били още деца.
Старият Тавис ги заплаши с пръст.
— Така е, но синовете често изкупват греховете на бащите.
Хората наоколо закимаха одобрително, някои се прекръстиха крадешком. Английският крал им беше забранил да изповядват старата религия и да носят тартани, но петнадесет години желязно английско управление не бяха достатъчни да ги накарат да се отрекат от старата си вяра.
Гуендолин не вярваше някой да е забелязал, че Тавис бе цитирал Еврипид, а не Светото писание.
Тя бутна Кити настрана и излезе напред в светлината на огъня.
— Аз твърдя, че проклятия не съществуват! Както не съществуват и дракони. — Селяните се възпротивиха шумно, но Гуендолин настоя на своето. — Някой виждал ли е някога този дракон?
Иън Слоан размени страхлив поглед с близнака си.
— Аз чух грозното му фучене — произнесе нерешително той в настъпилата тишина.
— Аз пък усетих крилете му, когато прелетя над мен — изблея Хам.
— А аз помирисах дъха му, истината ви казвам — добави Норвал. — Беше като сяра от ада. На следващата сутрин нивата ми беше опожарена.
— От дъха на дракона или от някоя факла? — Гуендолин взе пергамента от ръката на Айлберт. — Ако мъчителят ни е дракон, как е написал тези писма? Да не би да слага перото между ноктите си? Или си има частен секретар?
— Всеки знае, че когато иска, драконът може да се превръща в човек — отговори една възрастна вдовица. — Нищо чудно и тази нощ да е тук, сред нас.
Селяните се отдалечиха един от друг и се огледаха страхливо. Гуендолин затвори очи и се опита да си представи, че някъде по света математиците изучаваха аналитична геометрия, философите дебатираха върху теорията на етичните чувства от Адам Смит, а красиви жени с напудрени коси и копринени обувки се носеха в прегръдките на ухажорите си през блестящи бални зали.
Тя се обърна към Албърт и апелира към здравия му разум.
— Според мен вашият дракон е плод на собственото ви въображение. Или е зъл, безсърдечен човек, който ви наказва за нещо, което вече не може да бъде поправено. Всъщност вие копнеете за това наказание…
Обаче Албърт мислеше като другите.
— Не искам да те засегна, момиче, но ти си тук, за да ни прочетеш писмото, а не да разсъждаваш.
Гуендолин затвори уста и разгъна кремавия пергамент. Пак добре познатият, дързък мъжки почерк.
— Негово благородие драконът е отново гладен — зачете високо тя. — Ако не ви притеснява, той желае да получи пресен дивеч, бутилчица старо уиски… — Няколко мъже кимнаха одобрително. Колкото и страшен да беше дяволът, явно имаше вкус към доброто уиски. — … и… — Гуендолин завърши едва чуто: — И хиляда фунта в злато.
Селяните загубиха ума и дума. От години в селото се носеше слухът, че англичаните подарили хиляда златни фунта на шотландеца, който им предал господаря на клана Маккълог.
Албърт се отпусна тежко на един пън и разтърка мършавите си бузи.
— Откъде да вземем тези проклети пари? Той не знае ли, че английските кръвопийци изсмукват и последния грош от джобовете ни с техните данъци и такси?
— Разбира се, че знае — отговори меко Гуендолин. — Той си играе с нас като котката с дебела, сочна мишка.