— Уверявам ви, че в това село няма да намерите друга душа, сравнима с тази на мис Уайлдър — отговори спокойно Бърнард и селяните наоколо отново зашушукаха.
Отец Трокмортън беше достатъчно почтен, за да се засрами.
— Точно затова не мога да ти разреша да вземеш Гуендолин, без съюзът ви да е благословен от бога.
Двамата мъже се измерваха с ледени погледи. По челото на свещеника изби пот, но в крайна сметка Бърнард беше този, който сигнализира отстъпление. Той бутна Гуендолин пред себе си и попита:
— Както изглежда, добрият отец желае да ни даде благословията си, все едно дали искаме или не. Какво ще кажеш, скъпа? Ще ти е приятно ли да се омъжиш за мен?
Думите му я върнаха в действителността. Гневът й се изля върху нещастния свещеник.
— Как смеете да искате от мен такова нещо? Този мъж е студенокръвно, злобно чудовище, в сърцето му няма нито следа от милост или съчувствие!
— Чухте дамата. Смятам, че случаят е приключен. А сега ви моля да ни извините. — Бърнард отново стисна ръката на Гуендолин и продължи пътя си, оставяйки свещеника сам с библията му.
Двамата почти бяха излезли от селото, когато насреща им се изправи огромна сянка. Бърнард огледа колоса, застанал пред тях, от главата до петите, и се усмихна на себе си. Ако годините в кралската флота го бяха научили на нещо, това беше, че е много трудно да намери равностоен противник.
Айзи размаха брадвата и сивите кичури на главата й се размърдаха като гнездо змии.
— Ако искаш да запазиш главата на раменете си, момко, послушай отеца. Може да не съм я гледала, както заслужава, но да бъда проклета, ако позволя на похотлив негодник като теб да я отведе в леглото си.
Бърнард се обърна и видя отец Трокмортън да се усмихва като ангел. Обърна се отново към Айзи и направи галантен поклон.
— Не мога да откажа на дама с брадва на рамото. Хайде, Гуендолин. — Той мушна леденостудената й ръка под лакътя си. — Нямаме друг изход. Трябва да се венчаем.
Само след час венчавката бе извършена в дома на булката. Селяните, които не искаха да пропуснат дори минута от спектакъла, се струпаха в задушната кухня и зяпаха с отворени уста господаря си и мрачната му булка. Никога преди това не се бяха проливали толкова много искрени сълзи на сватба.
— Всъщност това трябваше да е моята сватба — хлипаше Кити. Коприненият жакет на Тапър стана целият на петна.
— Всъщност Бърнард трябваше да се ожени за мен — хълцаше Глинис и бършеше очите си с дантелена кърпичка.
— Това е несправедливо! Защо Гуендолин бе постигната от такова щастие? — питаше Неса и подсмърчаше, за да не развали хубавия цвят на носа си, като се бърше с кърпичка. — Е, господарят вече си има съпруга, значи ще му трябва метреса…
Отец Трокмортън, който беше искрено привързан към булката, също проля сълзи на бащинско вълнение. За съжаление по-голямата част от брачните клетви бяха заглушени от писъците на бебето на Марсали. Даже невъзмутимата Айзи, която през цялото време стоя точно зад Бърнард, за да попречи на евентуалното му бягство, по едно време остави брадвата, за да изтрие сълзите от бузите си.
Единствено булката остана със сухи очи — дори когато изрече думите, които я обвързваха с Бърнард Маккълог до края на живота й. Някой се бе сетил да вземе венеца на Кити и да го сложи на главата на Гуендолин — леко изкривен вдясно, така че скриваше мрачно гледащото й око.
Церемонията бе прекъсната само два пъти. Първия път Лаклан залови стария Тавис, който се измъкваше на пръсти, за да изкопае златото от гроба. А после, когато бащата на Гуендолин стана от леглото си за втори път тази нощ и се появи в кухнята, нахлупил на главата си украсена с пера шотландска барета и с обичайната си отнесена усмивка.
Някой се бе сетил да докара каретата, която всъщност трябваше да отведе Тапър и Кити в Единбърг. Натовариха в нея Гуендолин, след като Бърнард я целуна почти плахо по устата и обеща да се грижи за нея, докато смъртта ги раздели. Той се отпусна на кадифената възглавница срещу нея и почука по вратичката, за да даде знак на кочияша да тръгва.
Когато каретата потегли, селяните избухнаха в ликуващи викове. По радостните им лица личеше, че считаха дълга си към господаря на клана за напълно изплатен и се готвеха да заживеят отново собствения си живот.
Докато каретата бавно изкачваше стръмния път между скалите, гневът на Гуендолин постепенно отстъпваше място на чувството й за реалност. Наблюдавайки скритом Бърнард, тя не можеше да повярва, че седи срещу законния си съпруг. Досега той трябваше да си открадва всичко, което искаше от нея, но сега му принадлежеше с тяло и душа.