Макар че спалнята беше обляна от първите утринни лъчи, Бърнард седеше в сянката до леглото и наблюдаваше спящата Гуендолин. Бледата кожа и златните коси бяха доказателство, че тя е същество от светлината, и самото й съществуване гонеше мрака.
Бърнард се уви в наметката си и се облегна назад. В друго време щеше да копнее за чаша порто и пура, но сега искаше да запази вкуса й на устните си.
Тя спеше сгушена върху завивката, бузата й върху сплетените ръце, устните зачервени от целувките му. Слабините му затрепериха. Малко преди разсъмване Гуендолин му бе показала какво удоволствие умее да дарява с устните си.
Той приглади назад една златна къдрица, за да открие челото й. За първи път от петнадесет години искаше да защитава друго човешко същество, не да разрушава. В същото време съзнаваше, че най-голямата опасност, от която трябваше да я опази, е той самият.
Червените петна по чаршафите и кървавите следи по бледите бедра на Гуендолин все повече се набиваха в очите му.
„Жаждата за отмъщение ще е жива, докато му дадете неопетнена кръв.“
Припомнил си старото проклятие, Бърнард опря глава на ръцете си. Беше взел кръвта на една невинна само за да установи, че нищо не се беше променило. Безброй пъти беше повторил на Гуендолин, че момчето, което тя е обичала, отдавна е умряло, че той самият никога не е тъгувал истински за него.
Момчето никога не би помислило да я накаже за престъплението на баща й. Никога не би я подложило на тази карикатурна сватбена церемония. То щеше да й даде празника, който тя заслужаваше. И първата брачна нощ.
Тя заслужаваше чисти чаршафи, свежи цветя и огън в камината. Камериерката щеше да й помогне да замени красивата сватбена рокля с девствено бяла нощница, да изчетка косите й пред огледалото и да отговори търпеливо на въпросите й, за да й отнеме страха от предстоящата нощ.
Той не отиде при нея в тъмното, а на светлината на свещите. Не й даде чаша червено вино, за да успокои обтегнатите й нерви, преди да й открадне първата бегла целувка. Трябваше да я отнесе в леглото и да я положи нежно върху меките възглавници, а после да я люби с почитта и уважението, които заслужаваше. Не биваше да я люби безброй пъти, да я тласка от един оргазъм към друг, без да даде малко отдих на крехкото й тяло.
Отчаяният му поглед се плъзна по елегантната извивка на гърба й. Момчето можеше да й даде толкова много — дом, деца, сърцето си.
Много му се искаше да вярва, че и мъжът е способен да й го даде. Ала знаеше, че всеки път, щом я погледне, ще си спомня за сделката на баща й с дявола. И за онова, което му беше струвало предателството.
Изведнъж се появиха спомени, които си беше забранявал в продължение на петнадесет години. Топлата, солена миризма на понито му, когато валеше дъжд; дълбокият смях на баща му, от който трепереха стъклата; нежната ръка на майка му, когато приглаждаше немирните му къдрици. Предателството на Алистър Уайлдър го лиши от минало, а както по всичко личеше, и от бъдеще.
Врагът най-сетне имаше лице. Лицето на мъж, на когото някога се беше възхищавал и когото беше уважавал. Мъж, на когото баща му поверяваше себе си и семейството си. Алистър Уайлдър беше злоупотребил с доверието на своя господар и приятел и Бърнард щеше да го мрази до края на живота си.
Беше само въпрос на време, докато тази омраза отровеше всичко, до което се докосваше — и Гуендолин.
Стана точно както се беше опасявал. Целувката й, дадена с такава готовност, го бе обрекла да прекара остатъка от живота си в мрак. Сега беше прокълнат да знае какъв е истинският мрак — не отсъствието на слънцето, а нейното.
В съня на Гуендолин се появи драконът. Тя спеше в легло от санталово дърво и подправки, когато сянката му падна върху нея.
Тя не искаше да се събуди и очите й останаха затворени, когато отвори ръце и произнесе името му. Първо си помисли, че той пак ще нахлуе между бедрата й, за да й отнеме болката от празнотата, но той не го направи. Само я взе в прегръдката си, целуна челото й, трапчинките, ъгълчетата на устата.
— Сутрин ли е вече? — пошепна тя и се сгуши в него.
— Не и за мен — отговори той и я притисна до гърдите си. Тя помилва сънено бузата му.
— Значи не е нужно да се будя.
— Не, скъпа, спи, колкото искаш. — Той целуна топлите й устни, положи я върху възглавниците и я зави с тартана си.
Сянката му изчезна. Гуендолин зарови глава във възглавницата, уверена, че драконът бди над съня й.