Когато се събуди, на гърдите й се беше разположило джудже. По-рано сигурно щеше да изпищи при такова откритие, но сега само си помисли как ли успяваше да диша с тази тежест върху гърдите. Тоби отговори на сънливото й примигване.
— Защо си толкова дебел? — попита с усмивка тя. — Знам, че не ловиш мишки. — Той размърда мустаци с такова очевидно презрение, че тя се засмя. — Би могъл да ме попиташ същото, нали? — Тоби измърка сънливо и се зарови в тартана. Гуендолин стана, за да му попречи да се вкопчи и в нея.
Веднага разбра как беше влязъл котаракът. Вратата беше полуотворена, Бърнард не се виждаше никъде.
— Надявам се да ни донесе нещо за закуска — каза тя на котарака и разтегна скованите си мускули. — Или за обяд — добави тя, като погледна къде беше слънцето.
На устните й се появи дръзка усмивка. Даже мрачният английски слуга на Бърнард не беше тук, за да я укори, че е прекарала половината ден в леглото. Нали господарят му беше виновен, че не е спала през нощта.
По една точка селяните се оказаха прави. Гладът на дракона беше ненаситен.
Гуендолин се отпусна отново в леглото и се разкиска като ученичка. Завивките вече не миришеха само на санталово дърво и подправки, а на земния мускус, който излъчваше любовта им. Тя пое дълбоко тази миризма и с нея дойдоха спомените.
Втренчила поглед във фреската на тавана, тя се усмихна на богините и сравни историята на Психея със своята. Също като дракона, Купидон беше отишъл при Психея през нощта, изтръгвайки й обещанието никога да не поиска да види лицето му. Гуендолин се опита да си припомни как продължаваше историята, разказвана някога от майка й. Насъскана от ревнивите си сестри, Психея нарушила обещанието си и погледнала Купидон, докато спял. Капка масло от лампата й капнала върху лицето му и го събудила. Вбесен от нарушената дума, той избягал и се заклел никога вече да не я вижда.
Усмивката на Гуендолин угасна. Тя седна в леглото и изведнъж осъзна колко тихо беше в замъка. Тъй като Тоби все още се цупеше, че го бе прогонила от гърдите си, мълчанието не се нарушаваше дори от мъркането му.
Тя стана и бързо облече смачканата си рокля. Уви раменете си с тартана и за миг затвори очи, обзета от детинската надежда, че щом ги отвори, той ще се появи — както някога в руините на параклиса, докато търсеше дракона.
Този път не усещаше със сърцето си, че Бърнард е наблизо. Усещаше само безгранична празнота, още по-страшна поради обезпокояващата тишина, която цареше навсякъде.
Гуендолин отвори очи и се покатери на масата.
Корабът на Бърнард беше вдигнал всички платна и излизаше от залива, понесен от южния вятър.
Когато стигна до върха на кулата, Гуендолин едва дишаше. Вятърът постоянно вееше косите в лицето й и когато се хвана за парапета, тя не можеше да вижда.
Облегна се на старото дърво и се вкопчи в дебелите дъски. Корабът наближаваше хоризонта. Преди сълзите да замъглят погледа й, тя откри самотна фигура на кърмата, загърнала раменете си с вееща се черна наметка.
Дали той я виждаше? Вероятно беше забелязал златната й коса да блести под слънцето, но със сигурност не можеше да види как хълцания разтърсиха тялото й и по бузите й потекоха сълзи. Тя остана гордо изправена. Нямаше да рухне, докато съществуваше и най-малкият шанс той да я види. Едва когато корабът се сля с мъгливия хоризонт, Гуендолин падна на колене върху студения камък. Не можеше да каже колко време бе останала така. Само за миг или за цяла вечност? Когато чу стъпки зад гърба си, се обърна рязко, обзета от внезапна надежда.
Тапър излезе на бойницата. Меките кафяви очи бяха изпълнени със съчувствие.
— Преди малко ми дадоха това в селото. Мисля, че той не е искал да бъдете сама, когато го прочетете.
Гуендолин приглади блестящия пергамент и отвори с нокти добре познатия яркочервен печат.
Елегантният почерк на Бърнард беше лишен от обичайната изразителност. Силните линии и грациозните извивки бяха развалени от мастилени петна и задрасквания.
— „Милейди — прочете тихо Гуендолин, — проклятието е унищожено. Вие и Балиблис сте свободни. Предупреждавах ви, че вече не съм момчето, което сте обичали. След всичко, което стана между нас миналата нощ, сигурно най-сетне сте се убедили в това.“
Тапър се изчерви, но Гуендолин изобщо не се засрами.
— „От днес нататък няма да има мъж, който да стане ваш господар и повелител, защото вече сте от рода Маккълог, предводителка на клана Маккълог, господарка на Уейркрейг Касъл. Оставих на ваше разположение хилядата фунта, които баща ви е взел от Къмбърленд. Направете е тях най-доброто за клана и за замъка. До смъртта ми ще получавате всяка година по хиляда фунта.“ — Гуендолин преглътна мъчително и продължи: — „Веднъж ме попитахте каква е истината, но аз отказах да ви отговоря. Миналата нощ ме помолихте за милост. Онова, което мога още да ви дам — макар че то никога не е било мое, — е свободата ви.“ — Очите й отново се напълниха със сълзи. — „Оставям ви името и сърцето си. Винаги ваш Бърнард Маккълог.“