Той повика слугата и замени празната си чаша с пълна. Отпи голяма глътка и забеляза, че си имаше компания. Една от дамите, които до преди малко обсъждаха качествата му — по-скоро липсата на такива, — излезе иззад едно зелено растение точно пред него.
— Милостива госпожо — кимна величествено той.
— О, простете, сър. — Тъпата усмивка никак не се връзваше с дрезгавия гърлен глас. — Разбирате ли, сбърках ви със съпруга си…
— А това е добричкият Реджинадд, нали? Кажете ми, знае ли скъпият ви съпруг, че благонравната му съпруга ходи на лов, докато самият той се забавлява в провинцията?
Дамата изохка уплашено, но в следващия миг изписа на лицето си котешка усмивка.
— Велики боже, вие имате слух и зъби на звяр. Но ако сте решили да ме уплашите, предупреждавам ви. Ако има нещо, което ценя високо у мъжете, това е откритостта им. — Тя го измери с жаден поглед от върховете на излъсканите ботуши до блестящата коса. — Между другото, естествено.
Бърнард много искаше да отговори на комплиментите й. Без съмнение тя беше красавица. Тъмните коси бяха вдигнати в сложна фризура, посипана с блестяща пудра, която хармонираше перфектно с алабастровата кожа. Пълните червени устни и високите скули допълваха картината. Крехката шия беше украсена с черна кадифена панделка, на мястото, където липсваше трапчинка, беше залепена изкуствена бенка. Под блестящия сатенен корсаж талията й беше стегната в корсет от китова кост. Пълните гърди бяха толкова вдигнати, че заплашваха да разкъсат деколтето.
Огромната пола създаваше впечатление за меки, закръглени бедра, но нищо не беше в състояние да скрие студенината на очите й. Беше толкова мършава, че щеше да се залюлее от едно единствено докосване. Липсваше й топлина, липсваше й нежност. Нямаше нищо, за което мъжът може да се хване… нищо, в което да се потопи.
Бърнард се отдели от колоната и за момент се уплаши, че наистина ще се заклатушка.
— Радвам се да чуя, че цените откровеността у мъжете. Това ми позволява да бъда съвсем откровен с вас и да заявя, че възнамерявам да се сбогувам.
— О, не бива! Дори не са сервирали вечерята.
Бърнард направи кратък поклон.
— Боя се, че не съм в състояние да й отдам дължимото внимание, мадам. Апетитът ми изчезна.
Мъглата заглуши шума от стъпките му. Веещата се наметка изобщо не го топлеше. За разлика от свежата хладина на шотландските планини мократа лондонска мъгла проникваше до костите му и той постоянно трепереше.
Натежалият от дим въздух, който се носеше над сивите покриви, закриваше светлината на звездите. Само някъде далече в небето святкаха разпръснати искри. Безжизнената тишина го накара да усети болезнено липсата на Тапър с непрекъснатото му бъбрене.
Но той сам беше избрал този град с мъглите и саждите му. Вече не беше драконът на Гуендолин, нито водачът на клана Маккълог. Беше само един от многото безлики чужденци.
Запали си пура и продължи пътя си. Някога безпокойната му душа го тласкаше да обикаля по цели нощи из града. Ала добре познатите заведения и жените, които срещаше там, бяха загубили очарованието си, бяха станали жертва на малкото часове в обятията на Гуендолин.
Чу стъпки зад себе си и се обърна, но улицата беше празна и мрачна, фенерите бяха само няколко светли петна в мъглата. Вслуша се напрегнато, но тихото съскане идваше от запалената пура в собствената му ръка.
Той пъхна пурата в устата си и продължи напред. Беше отскоро в Лондон и още нямаше врагове. Най-много да беше оскърбил невярната съпруга с острата си забележка.
Обаче гневният съпруг щеше не да го проследи по пътя към дома, а да се изправи пред него и да го извика на дуел. Естествено Бърнард нямаше да му откаже това удовлетворение. По-добре да го улучи пистолетен куршум — това беше по-бързо и по-почтено, отколкото да се напие до смърт.
Кой би помислил, че една хубава къща на популярния Баркли Скуеър в сърцето на Лондон може да изглежда по-самотна и плашеща от руината на брега на морето в шотландските планини? Ярко осветените прозорци на съседните къщи посрещаха обитателите си с добре дошли, отнякъде се чуваше детски смях и весело дрънкане на пиано, през отворена врата падаше лъч светлина. Къщата на Бърнард в края на улицата очакваше стопанина си мрачна и мълчалива.
Тъкмо когато се качваше по стълбището, той забеляза трепкаща светлина на горния етаж. Спря и се хвана за чукчето на вратата. Беше готов да се закълне, че бе освободил Дженкинс за вечерта. Взря се напрегнато в тъмните прозорци, но призрачната светлина бе изчезнала. Поклати глава, отключи входната врата и се закле никога вече да не пие шампанско, а само портвайн.