— Вкъщи, Тапър. Връщам се вкъщи.
Мелодията на гайдите го теглеше към дома.
Чуваше я дълбоко в сърцето си, докато препускаше като бесен през пустите клисури на високото плато. Тя заглушаваше ритмичния тропот на конските копита, макар че отдавна не свиреше траурен марш, за да оплаче загубата му, а напяваше весели песни.
Най-сетне бе разбрал какво го измъчваше през последните петнадесет години — носталгия. Копнееше за соления вятър, който идваше от морето, за плискането на потоците в скалистите им легла, за мелодичните гласове на планинците. Копнееше дори за ветровитата крепост, символ на разрушените му мечти.
Кулите на Уейркрейг Касъл се очертаха в далечината на фона на нощното небе. Бърнард спря коня си и си представи родителите си, които често се качваха на някоя кула, за да потърсят сина си. Майка му меко го укоряваше, че е обикалял твърде дълго в мъгливите нощи. Баща му разрошваше косата му и го предизвикваше на партия шах или — което беше по-лошо — да прочетат заедно някой галски епос. Не му беше съдено да се сбогува с тях, но когато вдигна поглед към огрените от луната кули, сякаш ги видя да му махат и спокойно да се отдалечават.
Години наред беше планирал завръщането си в Балиблис, но никога не беше помислял, че се връща вкъщи. Там нямаше никой, който да го очаква.
Оказа се, че се е лъгал.
Едно малко момиче го беше чакало. Момиче, което се беше превърнало в сърдечна, смела, красива жена. Тя го посрещна не със съжаление, а със съчувствие. Разтрепери се в ръцете му, но му се отдаде доброволно. Внуши му милостта, която той не беше проявил към нито едно човешко същество, укроти гнева му с мекотата си.
Впил поглед в далечните кули, той изпрати пламенна молитва към небето да не я променя, да я запази същата, докато се върне при нея.
Балиблис спеше мирно под сянката на крепостта. Бърнард преведе коня си през пустите улички и видя самотна светлинка в голямата къща на бившия управител.
Светлият четириъгълник го привлече неустоимо, макар че може би трябваше да го възприеме като подигравка.
Преди да осъзнае какво прави, той скочи от коня пред входната врата, готов да почука.
Айзи отвори вратата още преди пръстите му да докоснат дървото. Първият му импулс беше да се прикрие, но доколкото можа да прецени, едрата слугиня беше невъоръжена.
— Какво търсиш тук, момче? Почакай няколко седмици и вече няма да е нужно да довършиш онова, което започна. Добрият бог ще го направи вместо теб.
— Искам само да го видя — проговори тихо Бърнард. Айзи го огледа подозрително, но накрая явно се убеди в искреността му, защото му направи място да мине. Вдигна от пода кошничката си за шев и се отпусна тежко в люлеещия се стол. Ставите й изскърцаха тревожно. Очевидно се задоволяваше със светлината на огъня, за да кърпи чорапи. Запалената лампа беше в съседната стая, до леглото на господаря й.
Алистър Уайлдър се бе обърнал настрана, сгушен като безпомощно дете. Завивките бяха отметнати и разкриваха слабото старческо тяло — само кожа и кости.
Когато сянката на Бърнард падна върху леглото, старецът се разтрепери. Отвори очи, но му трябваше доста време, докато разбере кой стои пред него. Ала щом го позна, в зачервените очи светна див гняв.
— Сигурно си сключил пакт с дявола, Иън Маккълог, щом е запазил младостта и силата ти, докато аз остарях и се сбръчках.
Бърнард реши да не обяснява кой е. Нямаше нищо лошо, ако старият го смята за бившия си господар.
— Ти сключи пакт с дявола, Алистър, не аз. Продаде душите ни на Къмбърленд за хиляда златни фунта.
— И плащах за това всеки ден и всяка минута — изсъска Уайлдър.
— Също като мен — отвърна тихо Бърнард.
Алистър примигна недоверчиво.
— Защо тогава си дошъл? За да си отмъстиш на един луд старец?
Бърнард нямаше време да помисли върху този въпрос, защото лудият сключи пръсти около китката му с учудваща сила и потегли ръката му към мършавата си шия.
— Иска ли ти се да ми извиеш врата, Иън Маккълог? Няма ли да ти е приятно да чуеш последния ми дъх и да изстискаш от мен последните капчици живот?
Тези думи накараха Бърнард да се втренчи като хипнотизиран в собствената си ръка, която му изглеждаше чужда. Изобщо не беше нужно да си послужи с ръката си.
Трябваше само да нахлупи възглавницата върху лицето на стария негодник и да я натисне, докато… Уайлдър очевидно прочете мислите му.
— Хайде, момко, какво чакаш! — пошепна той. — Айзи няма да ти се разсърди. И тя ще се радва да се отърве от мен. Ще каже на дъщерите ми, че съм починал в съня си.
„На дъщерите ми“.
Гуендолин.
В очите на Алистър нямаше дори една искра страх. Старецът очевидно се надяваше на смъртта.