Бърнард поклати глава и издърпа ръката си.
— Не искам да помагам на дявола да си свърши работата. Трябва да почакаш, докато ти дойде времето. Един ден дяволът ще се появи и ще те вземе, но не днес.
Когато Бърнард се обърна да си върви, Алистър ядно заудря дюшека си.
— Знам, че искаш смъртта ми! Виждам го в очите ти. Усещам омразата, която ври като киселина във вените ти.
Вече на вратата, Бърнард се обърна.
— Ти не заслужаваш омразата ми, Алистър Уайлдър. Прощавам ти стореното зло.
Той излезе навън и не можа да чуе горчивия шепот на безумния.
— Значи си все същият идиот, какъвто беше през целия си живот, Иън Маккълог.
Бърнард не идваше.
Гуендолин стоеше между два зъбера на най-високата точка на северната кула, увита в дебелия черно-червен тартан. Цяла седмица изкачваше с мъка стръмните стъпала, за да се изправи на върха на кулата и да гледа по цели часове към морето. Но и днес, на седмия ден, на хоризонта не се появи нито един кораб.
Вдигна се леден вятър и тя потрепери.
Бърнард сигурно нямаше да дойде, но зимата идеше. И тя се боеше, че й предстои най-дългата и най-студената зима в живота й. През последните дни почти не се надяваше да я прекара сгушена в огромното легло на спалнята си в кулата, стоплена от пламъка в очите на съпруга си. Уви се по-плътно в тартана и вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Нощните светила изглеждаха невероятно близо, макар да бяха недостижими.
Точно тук, на този зъбер, беше застанала, когато обясни на Тапър как смята да си върне съпруга. С право или без право, една Маккълог върти меча.
Следвайки девиза, тя развъртя меча си и загуби. Поражението беше много по-горчиво, отколкото очакваше. Чувстваше се почти както преди много години, когато Бърнард минаваше с понито си под дъба и никога не хвърляше поглед към малкото момиченце, сгушено между клоните. Момичето, което беше готово да му дари сърцето си само за една усмивка или любезна дума.
Гуендолин се изправи, раздвижи схванатите си крайници и хвърли последен поглед към морето. Нито следа от корабен фенер не се пречупваше в мастиленочерните вълни. Тя сведе глава и забърза към витата стълба.
— Кой страхливец се крие в сянката, за да наблюдава една жена? — извика внезапно тя и захапа треперещата си долна устна.
Дъхът й спря. На няколко крачки от нея в сянката стоеше мъж. Ако вятърът не бе развял наметката му, нямаше да го забележи. Нямаше ни най-малка представа откога стоеше тук и я наблюдаваше.
— Само мъж от най-лошия сорт прави такива неща — призна той и излезе под лунната светлина. — Мъж, който през половината си живот е бягал от призраци. От призраците на миналото. От призраците на собствените си родители. Даже от спомена за момчето, което той самият е бил някога.
— Сигурен ли си, че не избяга от мен?
Гуендолин усети как очите й овлажняха. Беше готова да се хвърли в ръцете му, когато на площадката на стълбата изникна призрачна бяла сянка.
Бърнард поклати безпомощно глава и черните му коси се развяха на вятъра.
— Никога не съм се надявал да ти избягам, защото те нося в сърцето си.
— Татко! — изпищя стреснато Гуендолин. — Как стигна чак дотук? Къде е Айзи?
Само по нощница, баща й се вкопчи в дървения парапет.
— Макар да не мога да ходя както по-рано — изпъшка той, — но все още имам достатъчно ум да се промъкна покрай една заспала слугиня и да си открадна кон.
— Защо дойде тук? — попита Гуендолин. Затвореното му лице събуди подозренията й. — Мисля, че е малко късно да помолим татко да благослови брака ни — промълви тя.
— Сигурно ме е последвал — промърмори Бърнард. — На идване спрях за малко в къщата ви.
Гуендолин се готвеше да попита още нещо, но забрави всички въпроси, когато в ръката на баща й блесна широк шотландски меч.
Този път треперещата ръка на баща й не му изневери и той вдигна меча сигурно и спокойно. Застана пред Бърнард и насочи смъртоносното оръжие към сърцето му.
Бърнард отстъпи назад в посока към Гуендолин.
— Пусни меча, старче. Твоята битка отдавна свърши.
— Ти трябваше да я завършиш, когато дойде до леглото ми и ме погледна с дяволските си очи. Беше длъжен да ме довършиш. Вместо това се изплю в лицето ми.
Гуендолин се вкопчи в гърба на Бърнард.
— Не разбирам, татко. Какво ти е направил?
— Предложи ми прошката си, ето какво направи. Като че ли има право! — Уайлдър се изсмя подигравателно и удостои Бърнард с презрителен поглед. — Не ми трябва проклетата ти прошка, Иън. Ти може да си водачът на клана Маккълог, но не си добрият господ!