Куинси си спомни, че все още държи плика, който внимателно беше сгънал. Купи си фини листа за писма и плати няколко франка на един уличен художник, за да украси плика с кървавочервени театрални маски. Написа адреса с калиграфски почерк, умение, което бе научил от майка си: „До Бесараб от господин Куинси Харкър“. След като предната вечер видя огромното множество обожатели, Куинси реши, че трябва неговият плик да се отличава от многобройните възторжени писма, които Бесараб сигурно щеше да получи. Надяваше се, че писмото му изглежда важно, но се молеше да не е прекалил.
Видя нисък възрастен униформен мъж с голяма връзка ключове в едната ръка и фенерче в другата. Сигурно беше главният разпоредител.
— Извинете — каза Куинси и протегна плика към него. — Бихте ли го предали зад кулисите?
Главният разпоредител прочете името на плика, поклати глава и отсече:
— Non.13
Куинси трескаво започна да търси изход.
— Много добре. Трябва веднага да говоря с мосю Антоан.
— Андре Антоан? Не може да бъде безпокоен.
— Мисля, че театралният мениджър ще иска да знае защо Бесараб няма да играе тази вечер.
Главният разпоредител се вгледа в Куинси.
— Какви ги говорите?
— Мосю Бесараб очаква това писмо. Толкова е нервен, че се боя да не се окаже твърде разстроен, за да играе, ако не го получи…
— Добре, добре — прекъсна го разпоредителят и протегна ръка. — Ще му го занеса.
— Merci. — Куинси подаде писмото, но главният разпоредител остана с протегната ръка, докато не получи и малко пари. Чак тогава се отдалечи.
Куинси се обърна и видя, че богатите и културни граждани, облечени в най-хубавите си вечерни тоалети, вече се стичаха в пищния театър. Знаеше, че повечето са дошли да бъдат видени, не от интерес към пиесата. Мнозина споделяха мнението на баща му, че актьорите са разбойници и диваци. Лицемери. А баща му беше най-големият от всички лицемери; изглежда беше забравил, че е син на обущар, и бе обикновен служител, имал късмета да наследи кантората след смъртта на собственика й, господин Хокинс. Старши съдружникът господин Ренфийлд, който трябваше да поеме фирмата, се самоуби в лудницата. Изведнъж на Куинси му стана студено, сякаш температурата в помещението рязко се понижи. Огледа се, учуден откъде идва този студ, и вниманието му беше привлечено от впечатляваща гледка. Във фоайето влезе жена, която стърчеше над всички. Хората й хвърляха неодобрителни погледи. Беше облечена като мъж, в много тесен смокинг.
На Елизабет Батори не й се вярваше, че това е театър „Одеон“. Докосна позлатената колона и се огледа. За последен път беше идвала тук на 18 март 1799 година. Нощта на големия пожар. Театърът беше построен наново и сега изглеждаше по-малък. Вдигна очи към витражите на тавана, осветени с новите електрически лампи. Рисунките бяха в стила на Микеланджело и изобразяваха танцуващи жени, които сякаш летяха във въздуха. Някои бяха облечени в бели роби и изглеждаха благоприлични като ангели. Но повечето бяха полусъблечени и въпреки това приличаха повече на малки момиченца, отколкото на жени, способни на страст. Разбира се, художникът не осъзнаваше, че и жените са сексуални същества и имат същите нужди като мъжете. Само богобоязлив мъж може да изрисува жена по толкова презрителен начин.
Батори се взря в изображението на девойка с гарвановочерна коса и бяла роба, тичаща небрежно, все едно няма нито една грижа. От собственото си тъмно минало графинята знаеше, че подобни хора не съществуват.