На петнайсет години Елизабет Батори изпита истински ужас, когато обсипаната й със скъпоценни камъни сватбена рокля беше свирепо разкъсана. Гледаше уплашено лицето на насилника, който опипваше гърдите й — новия й съпруг граф Ференц Надазди, дебел и впиянчен боклук, двайсет години по-възрастен от нея.
— Ти си моя съпруга… И си длъжна пред Бога да консумираш този брак… Батори! — каза заваляно Надазди, дъхът му вонеше на вино. Начинът, по който произнесе фамилията й, показваше, че още е гневен, задето й позволиха да я запази, тъй като семейството й беше по-влиятелно от неговото. Започна да я удря с всички сили през лицето с опакото на дланта. Пръстенът с герба му сцепи устната й. Тя се опита да вика, но той й запуши устата с ръка. Пръстите му воняха на фъшкии, защото не си беше направил труда да се измие, след като се върна от езда. Тогава тя за първи път опита кръв, нейната собствена.
В младостта си беше прочела безброй книги и поеми на унгарски, латински и немски. Там любовта винаги се описваше като вълшебна приказка, запечатана с целувка. На петнайсет не знаеше нищо за секса, нито за болката при отнемането на девствеността. Това трябваше да се прави нежно и внимателно. Всяко младо момиче мечтаеше за първата си брачна нощ. Но за Батори тя се превърна в кошмар наяве, от който не можеше да се събуди.
Бракът й беше уреден за скрепяването на военни съюзи и придобиване на земи. Любовта не беше част от него. За граф Надазди тя беше само една необяздена кобила, която трябва да прекърши. Всяко отверстие по тялото й се превърна в обект на неговата похот. Плътта й за него беше като хартия, която може да съдира.
След като тлъстият грубиян най-накрая заспа пиянски сън, Батори се измъкна от семейната спалня и се опита да избяга през нощта. Замъкът Чахтице, сватбеният й подарък, се намираше дълбоко в Карпатите. Пейзажът край него се различаваше много от удобното и пълно с живот имение в унгарския град Нирбатор, в което беше отраснала — пасторална мозайка от малки ниви и виещи се каменни стени. Замъкът се намираше високо сред заледените планински върхове. Беше май, но на тази височина бе студено като през зимата. Батори постоя гола навън, за да облекчи болката от раните. Кръвта й замръзна върху кожата. Бялата смърт със сигурност й се струваше по-привлекателна от живота с гротескното чудовище, на което я бяха дали. Но и в този случай Бог не се смили над нея. От замъка дотичаха слуги и я увиха с одеяла. Тя ги отблъскваше, но те я хванаха и я върнаха на господаря й. Нямаше как да избяга. Беше в капан.
— Какво има, господарке? — попита загрижено русата жена в бяло. Докосването й стресна Батори и я върна в реалността.
Не каза нищо, но вътрешно кипеше от гняв. Не можеше да спре да мисли за лъжливото изображение на тичащата девойка с гарвановочерната коса на витража горе. „Кръв за кръв, както казват, но всичко с времето си. Отмъщението ми едва започва.“
Нима наистина бяха минали два дни, откакто Сюард за последно си взе „лекарството“? Ръцете му трепереха силно. Нямаше да издържи още дълго. Имаше нужда от доза, и то скоро, иначе щеше да бъде прекалено слаб, за да нападне Батори.
С благодарност откри, че Благодетелят е оставил билет на негово име на касата. Мястото беше близо до оркестрината. Сигурно бе получил телеграмата му и се е досетил от какво се нуждае. А и в това състояние беше невъзможно да се вмъкне незабелязано в театъра. Уви, въпреки отличното място нямаше да се наслади на представлението като другите зрители. Потеше се обилно и му се гадеше. Едва се довлече до врата с надпис: „Personelles du Théâtre seulement.“14 Беше заключена. Тъкмо се канеше да потърси друга врата, която води зад кулисите, когато забеляза Батори и двете жени в дъното на театъра.
Не беше готов! Надникна иззад римската колона, на която се подпираше с потните си длани. Видя, че Батори се взира в тавана, и проследи погледа й към великолепните рисунки в ренесансов стил. Вниманието му бе привлечено от изображение на бледа девойка. Беше по-висока от останалите нарисувани жени, имаше пронизващи сини очи, които контрастираха на развятата й черна коса. Тъмнокоса Афродита, истинска двойничка на Батори. Сякаш самата съдба бе решила безсмъртната да посрещне своя край именно в този театър.
Стресна го подрънкване на ключове. Обърна се и видя към него да се приближава нисък мъж, носещ плик с червени декорации. Изглеждаше нервен, докато отключваше вратата. Сюард мушна крак през прага, преди вратата да се затвори. Като се убеди, че никой не го гледа, влезе небрежно, сякаш правеше това всеки ден.