В десет и петнайсет Джонатан влетя олюлявайки се в стаята. Беше брадясал, с махмурлук и облечен в сив костюм от туид, смачкан като набръчканото му чело. Простена силно и се стовари на един стол.
— Добро утро, Джонатан.
Той се опита да фокусира кървясалите си очи върху съпругата си.
— Добро утро, Вилхелмина. — Беше учтив, както винаги, което по един особен начин късаше сърцето й повече от гнева му.
Манинг се върна в стаята и незабелязано остави нова кана с чай и панерче с пресен хляб на помощната масичка, след това тихо затвори вратата зад себе си. През годините, в които работеше за семейство Харкър, бе свикнал с разклатения им брак и усещаше напрежението още в зародиш.
Звукът от затварящата се врата накара Джонатан да премигне. Той се опита да се задържи стабилно на стола.
— Още ли си пиян?
Джонатан вдигна очи към Мина, сякаш изненадан, че тя е там. Посегна към чая.
— Боже, надявам се.
— Къде беше през последните нощи? На улицата? Или с някоя от твоите… компаньонки?
— Мога да те уверя, че не бях на улицата — каза той и си наля чай с трепереща ръка.
— Защо си станал толкова жесток?
Джонатан вдигна наздравица с чашата чай.
— Светът е жесток, скъпа моя. Аз съм просто негово отражение.
Подиграваше се на нея и на младото й отражение в огледалото.
— Тогава се опитай да отразиш и това — каза Мина, събирайки цялата си решителност. — Бракът ни може би не е такъв, какъвто сме се надявали. Може дори да спим в отделни спални. Но понякога наистина се нуждая да си тук, при мен!
— Забравяте, госпожо Харкър, че и аз някога се нуждаех от вас.
Мина прехапа долната си устна.
— Отново имах видения.
— Сънува ли го? — Той посегна към броя на „Таймс“.
— Това не са сънища. Различно е.
— Може би сама си пожелаваш тези сънища, Мина, дълбоко в себе си още го желаеш. Изпитваш към него страст, която аз никога не бих могъл да задоволя.
Страст! Мина кипеше от гняв. Изправи гръб като кобра, готова да хапе.
— Чакай малко…
— Защо? — прекъсна я той. — Защо той винаги трябва да застава между нас, Мина, и да разяжда брака ни като рак?
— Не аз, а ти го поставяш между нас. Аз предпочетох теб.
Джонатан бавно се извърна и я погледна с такъв копнеж, че тя за миг си помисли, че може би за пръв път се е вслушал в думите й.
— О, моя скъпа, скъпа Мина, все така млада и красива като в първия ден, в който те видях. Затова ли още викаш името му насън, защото толкова много ме обичаш?
Сърцето на Мина се сви.
— Докога ще ме наказваш за грешките ми? Бях глупаво младо момиче. Не виждах чудовището зад маската.
— Какво направи той с теб? Защо аз остарявам, а ти… — Той посочи младежката й фигура, поклати отчаяно глава и отпи от кафето си.
Страстта, пламенността, загрижеността за другите — всичко това беше удавено в литри уиски. Мъжът пред нея беше убил съпруга й, любовта на живота и. Мразеше тази развалина. Тя не приличаше по нищо на човека, в когото се беше влюбила.
Но щом беше решил да играе тази игра — така да бъде. Мина заключи емоциите си зад безизразната маска на учтивост, седна и се насили да се съсредоточи върху вестника. Малко заглавие на светската страница на „Дейли Телеграф“ привлече погледа й: „Бивш шеф на приюта за душевноболни в Уитби умира в Париж“.
Ужасена, тя прочете набързо първия абзац.
— Джак Сюард е мъртъв!
— Какво пък има сега?
— Видението ми от снощи. Смъртта на Джак! — извика Мина. И стовари вестника на масата пред съпруга си. — Това не е съвпадение.
Докато Джонатан се опитваше да разсее алкохолната мъгла в мозъка си, в очите му нещо просветна. Изглеждаше почти трезв, когато каза:
— Бог да прости тревожната му душа. — И се наведе да прочете цялата статия. Когато се изправи, в очите му се четеше неизказан въпрос.
Дали той не се е върнал, за да отмъсти?
Джонатан поседя известно време, без да казва нищо, сякаш се опитваше да вземе решение. След това раменете му се отпуснаха и мислите му се зареяха в нищото. Подаде вестника на Мина.