Котфорд триумфално подаде на своя подчинен досието на този извратен заподозрян.
— Запомни ми думите. Рано или късно всеки си получава заслуженото.
Сержант Лий погледна Котфорд объркано, преди да прочете на глас името върху папката:
— Доктор Ейбрахам ван Хелсинг.
11.
— Колко дълго смяташе да се криеш в глупавите храсти, любов моя? — попита Мина. Гледаше право в него, сякаш погледът й проникваше през клоните.
Като внимаваше да не се набоде на някой трън, Куинси бавно се изправи зад живия плет.
— Видях колата на татко. Чаках го да тръгне — отвърна той, като чистеше мръсотията от палтото си. — Как разбра, че съм тук?
— Аз съм ти майка, глупаво момче — каза Мина през смях. Прегърна го топло и се отдръпна, за да го огледа още веднъж. — Мина доста време. Нека те погледам. Липсваше ми.
— И ти ми липсваше, мамо… — Куинси млъкна. Видя, че е плакала. — Какво има? Какво се е случило?
— Не се тревожи за мен. — Тя махна няколко листенца от косата му.
— Заради татко ли? Пак ли пие?
— Моля те, Куинси, покажи малко повече уважение.
— Извинявай, мамо.
— Влез. Радвам се да те видя, превърнал си се в красив млад мъж. Но изглеждаш като човек, който не е ял от седмици.
Куинси не се бе връщал у дома от три години. През две от тях обиколи цялото Обединено кралство и Ирландия с пътуваща трупа, а последната година бе приклещен в Париж. Беше живял в два напълно различни свята.
Стори му се неестествено да влезе отново в дома, в който беше израсъл. Познатото фоайе го накара да се почувства все едно времето е спряло. Ето го парапета на голямото стълбище, по който обичаше да се пързаля: като малък въпреки предупрежденията на баща му, че може да пострада. Надникна във всекидневната. Всичко си беше точно както го бе оставил, сякаш никога не бе напускал този дом. Любимият чаен сервиз на майка му и сутрешните вестници до него. Куинси позна кристалната гарафа на баща му, наполовина пълна с любимия му скоч. Спомни си колко много му се караха, когато като дете счупи оригиналната гарафа. Чудеше дали баща му страда за загубата на скъпия предмет, или за разлятото уиски в него.
Докато той оглеждаше стаята, Мина отиде до масата и взе единия отворен вестник. На Куинси му се стори, че ръката й трепери, докато го сгъва и го слага под мишница.
— Мамо, сигурна ли си, че си добре?
— Нищо ми няма, Куинси — отвърна Мина и му се усмихна с усилие. — Защо не се измиеш? Аз ще накарам готвача да ти приготви нещо за ядене.
След тежкото дълго пътуване от Париж Куинси се почувства прероден, когато се преоблече в чисти дрехи. Огледа старата си стая. Беше стая на малко момче. Не се чувстваше на място в нея.
Мина покрай кабинета и видя майка си потънала в мисли, взряна в стара снимка, на която бяха тя и приятелката й от детство Луси, починала от незнайна болест горе-долу на неговата възраст. Колко ли ужасно е да се разделиш с живота точно когато той започва? Винаги познаваше кога майка му е разтревожена — тогава неизменно взимаше тази снимка. Сякаш се обръщаше за помощ към мъртвата си приятелка.
Докато наблюдаваше майка си, Куинси изведнъж бе осенен от прозрението, че точно като къщата и майка му е същата като преди три години. Съмняваше се, че времето е било толкова милостиво към киселия му алкохолизиран баща. Спомни си как преди няколко години негови съученици направиха непочтителни забележки за младоликия вид на майка му и той така се разгневи, че се сби и с тримата и добре ги понатупа. Въпреки че си спечели временно отстраняване от учебните занимания, Куинси бе горд с рицарската си постъпка. Спомни си и как с майка му послъгваха непознатите, че са брат й сестра. Предполагаше, че някой ден и тя ще остарее като баща му, но се радваше, че този ден още не е настъпил. Ако след дългото отсъствие бе заварил майка си остаряла и болнава, нямаше да понесе вината си, а гневът срещу баща му, който го прогони, щеше да изригне като вулкан.
Куинси не осъзнаваше колко е гладен, преди да започне да яде. Не беше се хранил като хората, откакто напусна дома си. Омете чинията и прислужницата Мери дойде да отнесе съдовете.
— След като се нахрани — каза Мина, — би ли бил така добър да ми обясниш защо реши да се върнеш след толкова време, и то по средата на семестъра?
— Обещаваш ли да не се ядосваш?
— Знаеш, че не мога да ти дам такова обещание.