— Е, добре. Предполагам, че няма лесен начин да се каже такова нещо. — Той пое дълбоко дъх и изстреля следващите думи: — Срещнах един човек. Прекрасен човек.
Мина понечи да каже нещо, но беше като ударена от гръм. Куинси се канеше да продължи, но в този миг влезе Мери с току-що сварен чай и любимите му бисквити.
Когато тя излезе, Мина попита:
— Е, коя е щастливата млада дама?
— Млада дама ли?
— Каза, че си срещнал един прекрасен човек.
— Така е, но… — продължи той. — Майко, приготви се. Запознах се с Бесараб.
— С кого?
— Не си ли чувала за него? Той е невероятен човек, мамо. Най-голямата знаменитост в Париж. Най-великият Шекспиров актьор в целия свят:
— О, Куинси, не започвай пак.
— Бесараб ме посъветва да спра да се опитвам да реализирам несбъднатите мечти на баща си и да последвам своите, преди да стана прекалено стар.
— Глупаво е да смяташ, че той знае по-добре от родителите ти кое е най-добре за теб.
— Смятам, че вижда потенциал в мен.
— Ние с баща ти също. Какво става със следването ти?
— Насърчението на Бесараб ме убеди да напусна Сорбоната и да се опитам да стана стажант-актьор в „Лисеум“.
— Не знам какво да кажа, Куинси. Ти сключи споразумение с баща си. Ако беше останал в Сорбоната, щеше да научиш, че устното споразумение е също толкова обвързващо, колкото и писменият договор.
— Моля те, мамо, това споразумение беше сключено под натиск. Не бях спестил никакви пари. Той плати на театралния мениджър да ме уволни веднага и да ме изхвърли на улицата. Трябваше или да приема предложението му, или да остана бездомен и да гладувам.
— Намесих се тогава в твоя полза. Дадох думата си. Баща ти искаше да отидеш в Кеймбридж, но аз му обещах, че ще завършиш и ще издържиш адвокатския си изпит, убедих го да ти позволи да идеш в Париж…
— За да мога поне да съм близо до артистичните среди, знам — прекъсна я той. — По-добре да бях отишъл в Кеймбридж. Имаш ли представа какво е да искаш нещо толкова много, да го виждаш около себе си всеки ден и да знаеш, че е забранен плод? Можех да полудея.
— Разбирам те по-добре, отколкото предполагаш, но това не променя факта, че ти обеща на баща си да завършиш. Обещанието си е обещание.
— Ако наистина имам талант, както смята Бесараб — заяви Куинси, — ще ме наемат като стажант. Така ще си изкарвам сам парите, а старият глупак ще може да върви по дяволите.
Мина скочи и зашлеви Куинси по бузата. И за двамата това беше шок. Родителите му не бяха му посягали никога.
— Куинси Артър Джон Ейбрахам Харкър! — Мина полагаше огромни усилия да сдържи бушуващите емоции. — Джонатан е още твой баща и много те обича.
— Тогава защо не го показва?
— Прекалено си млад и наивен, за да го разбереш, но той ти показва любовта си всеки ден. Знам какво се крие в сърцето му и за поведението му има причини. Залогът е много по-голям от егоистичните ти прищевки. Не мога да ти дам благословията си за това, Куинси. Трябва да се довериш, че ние знаем кое е най-добро за теб.
Сърцето на Куинси беше разбито. С майка му преди бяха близки. Тя го изслушваше, когато той споделяше надеждите и мечтите си, и го окуражаваше. Сега се опитваше да задуши същите тези мечти точно като баща му. Излиза, че някои неща тук все пак се бяха променили. Винаги бе подозирал, че родителите му имат много тайни, които предпочитат да не споделят с него. Но вече нямаше значение какво крият.
— Ego sum qui sum. Аз съм такъв, какъвто съм и е време да продължа по своя път.
Очите на Мина се насълзиха, лицето й се изкриви в гримаса, която Куинси разчете като израз на ирационален страх. Тя помоли сина си за последен път:
— Моля те, Куинси, не прави това.
Часовникът удари единайсет. Куинси отвърна хладно:
— Трябва да хвана влака. Ще се настаня в Лондон. Повече няма да ви притеснявам.
Не искаше да я погледне в очите, затова за първи път в живота си тръгна, без да целуне майка си за сбогом.
12.
Високият силует на граф Дракула, облечен в поизносен смокинг и черно наметало с червена подплата, изпълни заплашително прашната английска всекидневна. Тъмните му очи гледаха пронизително изпод сбръчканото чело. Мрачното изражение бавно отстъпи на зловеща усмивка и той попита със силен акцент:
— Бихте ли повторили това, което току-що казахте, професоре?