Възрастният мъж въздъхна.
— Казах: „Графе, искате ли да знаете какво предписах на болната госпожица Уестенра?“
— Всичко, свързано със скъпата ми Луси, ме интересува изключително много, професоре.
Професор Ван Хелсинг извади голям дървен кръст и се обърна с лице към графа. Дракула изсъска и се сви, след това се загърна в наметката си. Но настъпи единия й край, спъна се в мебелите и бутна масичката, на която имаше лампа. Димната експлозия стресна и двамата мъже.
Графът се закашля силно.
— След като с онзи адвокат… Джонатан Харкър… решихте, че знаете за какво става въпрос, вие, професор Ван… Хелсток…
По лицето на Ван Хелсинг се изписа досада. Граф Дракула продължи:
— Време ви е да напуснете това място… — за миг загуби дар слово — … и да се върнете в малката си страна на дървените обувки.
— Казвам се Ван Хелсинг! — извика другият. — И може би се опитваш да кажеш нещо за родната ми Холандия, а, идиот такъв?
— Ах ти, нагло нищожество! — извика в отговор граф Дракула, без следа от акцент. — Имаш ли представа какъв впечатляващ талант стои пред теб?
— Виждам само един бездарен пияница, който не може да си спомни името си.
Разгневеният граф Дракула се обърна към светлината:
— Стокър! Уволни незабавно този задник!
Ван Хелсинг сграбчи наметалото на Дракула и го заметна над главата му, а Дракула на свой ред хвана Ван Хелсинг за яката. Двамата мъже се биха, докато графът не получи втори пристъп на кашлица.
— Глътнах зъб, по дяволите! — изрева той. Измъкна се от наметалото и удари силно Ван Хелсинг с опакото на дясната си ръка. От носа на професора шурна кръв.
Обезумял от гняв, той се приведе и се втурна към граф Дракула.
— Дръж се, глупако! Изцапа ми цялото сако с кръв!
Куинси Харкър стоеше в дъното на пищния театър „Лисеум“, построен в гръцки стил, и клатеше глава. Значи това беше великият актьор Джон Баримор от Америка. Препъваше се по сцената, облечен в евтино наметало на илюзионист. Очакваше по-достойно поведение и от Том Рейнолдс, който играеше Ван Хелсинг. Беше го гледал в ролята на Винегр в „Мадам Сенжен“. Но заради силната болка в този момент господин Рейнолдс беше забравил за колегиалността и си разменяше силни удари с олюляващия се Баримор.
Беше направо неприлично да ги гледаш. Театърът не беше боксов ринг. Имаше си специални правила за поведение, които трябваше да се спазват. Гледката на двама актьори, които се държат толкова неподходящо, само подкрепяше негативното обществено мнение за професията. Въпреки това Куинси знаеше, че е взел правилното решение, като последва съвета на Бесараб. Бесараб се държеше елегантно и професионално — точно такъв искаше да бъде и Куинси. Но срамният цирк, който се разиграваше на сцената, не беше единственото, което го притесняваше.
Брам Стокър — едър ирландски старец с посивяваща червеникава коса и брада — седеше на първия ред, удряше с бастуна си по пода и крещеше:
— Господа! Вие сте професионалисти!
Един по-млад мъж изскочи на сцената и се опита да разтърве двамата актьори, като викаше:
— Веднага престанете! Държите се детински!
— Той започна! — изръмжа Рейнолдс, покрил с кървави шепи носа си. Баримор се опитваше да се задържи на краката си.
— Господин Стокър, няма да търпя неподчинение от този глупак! Настоявам веднага да бъде уволнен.
— Господин Баримор, моля ви, дръжте се разумно.
— Разумно ли? Тук става въпрос за чест.
— Да не забравяме, че аз съм продуцент на тази пиеса — намеси се Хамилтън Дийн. — Аз решавам кой да бъде уволнен. Повторен кастинг ще ни докара ненужни разходи. Господин Рейнолдс остава.
— Тогава, господин Хамилтън Дийн, продуцент на боклуци, губите звездата на спектакъла!
С тези думи Баримор слезе от сцената.
Стокър се подпря на бастуна си и се изправи с усилие.
— Доведох ви тук от Америка заради огромното ми уважение към баща ви, Бог да даде покой на тревожната му душа. Той направи театралния си дебют точно на тази сцена. Престанете да се отнасяте към пиесата като към някоя от глупавите ви комедии. Имате възможност да се изявите като велик драматичен актьор тук, в Лондон. Можете да сте дори по-добър от Хенри Ървинг, но той поне се съсипа с пиянския си порок чак след като подсигури славата си. А вие сте на път да се самоунищожите, преди публиката да види пълния ви потенциал.