Стокър почука с бастуна си по пода.
— Джон Баримор е звездата на тази пиеса. Той ще се върне. — И излезе от кабинета си, мърморейки: — Тези филми няма да доведат до нищо добро.
Когато Стокър вече не можеше да ги чуе, Дийн каза:
— Господин Стокър забравя, че Баримор ще пътува три седмици до Калифорния. Дори да реши, че е направил ужасна грешка, и да се върне с подвита опашка, дотогава ще сме фалирали.
— Бесараб е само на ден път, в Париж. За мен изборът е ясен.
Дийн се опита да улови погледа на Куинси. Моментът беше неловък.
— Човек на честната дума ли сте, господин Харкър? Мога ли да ви имам доверие?
— Със сигурност, господин Дийн.
— Добре. Тогава най-вероятно ще приемете поканата ми за вечеря — каза Дийн. — Мисля, че имаме да обсъдим доста неща.
13.
Фамилният девиз на семейство Стокър беше: Quid verum atque decens. Всичко, което е истинско и достойно! Бащата на Брам Стокър го беше наложил на всичките си седем деца, но на Брам напоследък му беше все по-трудно да го следва.
— T’anarn an Diabhal — изруга тихо той на родния си келтски. Надяваше се кльощавият младеж, Куинси Харкър, да си е тръгнал, преди той да напусне кабинета си. Но за голямо свое неудоволствие чу как момчето остана да говори с Хамилтън Дийн. Сигурно щяха да отидат в любимата кръчма на продуцента, „Йе Олд Чешър Чийз“, за да обсъдят Бесараб. Изглежда Дийн нямаше да се откаже от идеята. Стокър беше изключително методичен, дори когато на хората им се струваше, че сменя поприщата си хаотично. Всичките му действия бяха част от голям, добре обмислен план. Влизането на непредвидима личност като Куинси Харкър в картинката беше обезпокоително.
„Дракула“ бе последният шанс на Брам Стокър. Последна възможност да се докаже като писател; последен опит да изживее мечтата си. Синът му порасна и напусна семейното гнездо, вече нямаше какво да го задържи у дома. Дори красивата му съпруга не го караше да се чувства добре дошъл в къщата им, а и за Брам вече нямаше значение, че не намира любов в леглото й. „Лисеум“ беше истинският му дом от години и той по-скоро би умрял, отколкото да позволи на някой като Хамилтън Дийн да го превземе.
Закуцука по сцената. Толкова представления, толкова спомени в тази велика зала, но и толкова много промени. Нямаше го вече великолепния сводест таван, който той така обичаше. В оркестрината бяха набутани два допълнителни реда. Ненавиждаше начина, по който Дийн превръщаше любимия му класически театър в някакво вариете. Нямаше нищо против новата индустриална епоха, но вярваше, че театърът е свята зона. Би ли се осмелил някой да модернизира великите готически катедрали на Венеция? Засмя се на тази мисъл. Вероятно Дийн би дръзнал. Дийн беше обсебен от съвременните машинарии и бе осквернил театъра с тях. Инсталира безжична станция на Маркони25 с обяснението, че така артистите няма непрекъснато да изчезват, за да получават съобщенията си. Докара и новите прожектори-следачи на Едисон. Дори доведе прочутия театрален архитект Бърти Кру, за да направи нов дизайн на театъра и да „подобри акустиката“. Въпреки че презираше увлечението на Дийн по „новото и модерното“, Стокър осъзнаваше, че то носи по-големи печалби. Дийн прозря потенциала в романа му. Постановката на „Дракула“ и противопоставянето й на успешните адаптации на „Франкенщайн“ и „Доктор Джекил и мистър Хайд“ щяха да им спечелят малко състояние. Стокър притежаваше театъра, а Дийн имаше пари: идеална комбинация. Но Стокър беше отдавна в развлекателния бизнес и знаеше златното правило: който плаща, поръчва музиката. Дийн отказваше да се вслуша в писателя. И защо да го прави? Щом знаеше толкова много, защо театърът му западаше?
Брам винаги бе искал да стане писател. За да почете родителите си и въпреки това да не изневери на себе си, когато беше млад, завърши право, но никога не престана да пише. Надяваше се преподавателите му да видят таланта му. След това можеше да убеди родителите си да му позволят да смени попрището. За нещастие това не се случи, засенчи го неговият приятел и състудент Оскар Уайлд. Съперничеството между двамата се пренесе и на територията на романтичните чувства. Брам винаги бе обичал от разстояние Флорънс Болкоум. Но Уайлд я ухажваше с ювелирни любовни стихове, от които коленете й се разтреперваха.
Може би Флорънс се бе досещала, че Оскар предпочита компанията на млади мъже, защото прекрати връзката си с него и прие ухажването на Брам. Но с времето Брам осъзна, че изборът на Флорънс е бил мотивиран по-скоро от финансова сигурност, отколкото от любов. Той получи работа в адвокатска кантора, а Флорънс не искаше да рискува и да дели живота си с артистичен бохем. Копнееше да бъде част от висшето лондонско общество. Стокър поклати глава. Въпреки че отне дамата от Оскар, той продължаваше да копнее за неговия литературен статус. За да не полудее, остана с единия крак в света на литературата. Пишеше театрални критики за „Дъблин Мейл“ без пари. И след като похвали Хенри Ървинг в „Хамлет“, получи достъп до кръга на великия Шекспиров актьор в лондонското висше общество.
25
Става въпрос за телеграф. През 1897 година Гилермо Маркони, изобретателят на радиотелеграфията, основава своята „Безжична телеграфна и сигнална компания“, след като Британското правителство му дава патент за изобретението и на територията на Обединеното кралство. — Б.пр.