29 септември, вечерта. Малко преди дванадесет часа ние тримата — Артър, Куинси Морис и моя милост — отидохме да вземем професора. Беше странно, че по неизказано съгласие всички се бяхме облекли в черно. Разбира се, Артър го носеше, защото бе в дълбок траур, но останалите го бяхме направили интуитивно. Стигнахме двора на църквата в един и половина, поразхождахме се безцелно наоколо, отбягвайки да ни забележат публично, затова, когато гробарите привършиха работата си, а клисарят с убеждението, че всички са си отишли, заключи портите, цялото място беше на наше разположение. Вместо своята малка черна чанта Ван Хелзинг носеше един дълъг кожен калъф като онези за крикет. Очевидно теглото му беше значително.
Щом останахме сами и вече бяхме чули как шумът от последните стъпки заглъхва нагоре по пътя, тихичко като по нареждане последвахме професора до гробницата. Той отключи вратата и влязохме, затваряйки след себе си. След това извади от чантата си фенера и го запали заедно с две восъчни свещи, които, като разтопи краищата им, закрепи върху други ковчези, така че да хвърлят достатъчно светлина, на която да се работи. Когато вдигна отново капака на ковчега, в който беше Луси, всички погледнахме — Артър трепереше като лист — и видяхме, че тялото лежи вътре в цялата си смъртна красота. Ала в сърцето ми нямаше любов, нямаше нищо освен ненавист към противното Нещо, което бе взело облика на Луси, но не и душата ѝ. Забелязах как дори чертите на Артър се изопват. След малко той каза на Ван Хелзинг:
— Това наистина ли е тялото на Луси или само демон в нейния облик?
— Нейното тяло е и все пак не точно. Но почакайте малко и ще я видите каквато беше и каквато е.
Както си лежеше там, тя изглеждаше като кошмарна сянка на Луси: заострените зъби, оцапаните с кръв сладострастни устни, които те караха да потрепнеш, щом ги видиш — цялата този сластна и бездуховна външност сякаш бе дяволска насмешка с нежната непорочност на Луси359. С присъщата си последователност Ван Хелзинг започна да изважда разнообразното съдържание на чантата си и да го приготвя за работа. Първо изкара един поялник и спойка за заваряване, а след това малка маслена лампа, която, щом запали в единия ъгъл на гробницата, изпусна газ, горящ със син пламък и жежка топлина, после — скалпелите си, които постави наблизо, най-накрая — цилиндричен дървен кол, дебел два и половина или три инча и дълъг около три фута. Един от краищата му беше обгорен с огън, за да се закали, и издялан в остър връх. Заедно с него извади и тежък чук също като онези, които се използват във въглищарника на всяко домакинство за чупене на парчетата. За мен подготовката на един лекар за работа от всякакъв вид е вдъхновяваща и ме оживява, но ефектът на това върху Артър и Куинси беше да ги смае. И двамата обаче запазиха смелост и останаха спокойни и мълчаливи.
Щом всичко беше готово, Ван Хелзинг каза:
— Преди да направим каквото и да било, нека ви кажа това: то е взето от познанията и опита на древните и всички онези, които са изучавали силите на немъртвите. Когато те станат такива, заедно с промяната идва и проклятието на безсмъртието. Те не могат да умрат, а преживяват епоха след епоха, прибавяйки нови жертви и умножавайки злото по света, защото всичко, което умре като плячка на немъртъв, само става такъв и дебне себеподобните си. И така кръговратът винаги расте като пръстените от камък, хвърлен във вода. Приятелю Артър, ако бяхте срещнали онази целувка, за която помните отпреди бедната Луси да почине, или пък снощи, когато отворихте обятията си за нея, щяхте след време, когато умрете, да се превърнете в nosferatu360, както ги наричат в Източна Европа, и щяхте през цялото време да създавате още от тези немъртви, които така ни бяха изпълнили с ужас. Заниманията на тази толкова злощастна скъпа лейди беше тъкмо започват. Онези деца, чиято кръв тя пиеше, все още не са чак толкова зле, но ако тя продължи да живее немъртва, още и още те губят кръвта си и заради силата ѝ над тях идват при нея и така тя точи кръвта им със своите порочни уста. Но ако тя умре наистина, тогава всичко приключва. Малките ранички на гърлата им изчезват и те се връщат към игрите, без никога да разберат какво е било. Но най-благословено от всичко, когато тази сега немъртва биде заставена да почива наистина като мъртва, тогава душата на клетата лейди, която обичаме, ще бъде отново свободна. Вместо да върши злини нощес и множи още изроди по свой образ денем, тя ще заеме мястото си сред останалите Ангели. Така че, приятелю мой, ръката, която ще нанесе освободителния удар, за нея ще бъде благословена. Аз съм склонен на това, но няма ли някой измежду нас, който има по-силно право? Няма ли да е щастие да мислиш от сега нататък в тишината на нощта, когато сънят не е: „Беше моята ръка, която я изпрати сред звездите, беше ръката на онзи, който най я обичаше, ръката, на която със сигурност щеше да се спре, ако можеше да избира.“? Кажете ми, ако биде някой такъв при нас!
359
„(…) те караха да потръпнеш (…) непорочност на Луси.“ — Брам Стокър първо ни остави да разберем, че д-р Сюърд изпитва нужда да спори, да отхвърля дори това, с което е вече съгласен. Сега в мислите си той излива силен гняв към немъртвата, като на два пъти вече вметна, че устните ѝ го карат да потръпне, но така и не уточнява защо. Противоречивата му природа и онова, което Джонатан бе написал в дневника си по-горе, може да ни подскаже: „В сърцето си изпитвах порочно, изгарящо желание да ме целуват с червените си устни“. Дали докторът не изпитва същото, без да го изрича? Чувствата на привличане и отвращение, които вампирите предизвикват у хората, наподобяват много на онези, които Шеридан льо Фану пресъздава в своята повест „Кармила“ (1871). В нея гл. героиня се гнуси от лъстта на вампирката Кармила към нея, но едновременно с това не може да ѝ се противопостави. Видяхме подобно държание на Луси към Дракула по-рано. Връзката между двете творби обаче е силно преувеличена от критиката, тъй като двамата автори са използвали едни и същи източници, за да се запознаят с вампирските сказания. Докато Льо Фану обаче просто ги използва наготово, Стокър ги доразвива, като обяснява част от тях и ги допълва с нови, които създава сам. Дори първоначалната му идея да се е запалила от „Кармила“, то той скоро е извършил същите проучвания като Льо Фану и е изложил свое гледище за всичко в романа си. Така, стъпвайки на една база, двете творби нямат нищо общо на сюжетно ниво.
360