— А сега, дете мое, можете да я целунете. Целунете мъртвите ѝ устни, ако желаете, както би искала да направите, ако изборът беше неин. Защото тя вече не е зъбата дяволица, вече не е завинаги отвратително Нещо. Повече не е немъртва сатана. Тя е Божия рабиня, чиято душа е с Него!
Артър се наведе, целуна я и след това отпратихме него и Куинси извън гробницата. Заедно с професора отстранихме с триона горната част на кола, като оставихме върха му в тялото. След това отрязахме главата и напълнихме устата с чесън. Заварѝхме оловния ковчег, завинтихме капака и като събрахме принадлежностите си, излязохме. Щом професорът заключи вратата, той даде ключа на Артър.
Отвън въздухът беше свеж, слънцето блестеше, а птиците пееха, сякаш цялата природа се бе настроила на друга вълна. Доволство, веселие и мир изпълваха всичко. В известна степен бяхме намерили покой и удовлетворение, макар и помрачено.
Преди да тръгнем, Ван Хелзинг каза:
— Сега, приятели мои, първата крачка от нашето дело е направена, най-мъчителната за нас. Но остава една по-важна задача: да намерим причинителя на всичката тази скръб и да го смажем. Имам следи, по които можем да тръгнем, но това е дълга работа, а и трудна и в нея има опасности и болка. Всички ще ми помогнете, нали? Всички се научихме да вярваме — не е ли така? И като е така, не съзнаваме ли дълга си? Да! И не обещахме ли да стигнем до горчивия финал?
Един след друг ние стиснахме ръката му и клетвата беше положена. Когато тръгнахме, професорът каза:
— След две нощи ще се срещнете с мен и ще вечеряме заедно в седем часа с приятеля Джон. Ще поканя други двама — двама, които все още не познавате, и ще бъда готов да изложат цялата работа пред нас и да разкрия всички намерения. Приятелю Джон, вие идвате с мен дома, защото имаме да обсъдим много и можете да ми помогнете. Довечера тръгвам за Амстердам, но ще се върна утре нощес и тогава започва великото ни дело. Но първо ще имам много да кажа, така че да сте наясно какво да правите и от какво да се боите. Тогава наново ще си дадем дума, понеже ни предстои ужасна задача и щом веднъж стъпалата ни са върху ралото, не бива да поглеждаме назад362.
Глава XVII
Когато стигнахме хотел „Бъркли“, Ван Хелзинг завари телеграма за себе си:
Идвам с влака. Джонатан — в Уитби. Важни новини.
Професорът беше възхитен.
— Ах, тази прелестна мадам Мина — каза той, — перла сред жените! Тя пристига, но аз не мога да остана. Трябва да отседна във вашия дом, приятелю Джон. Налага се да я посрещнете на гарата. Телеграфирайте ѝ en route363, така че да бъде подготвена.
Когато съобщението беше изпратено, той си наля чаша чай. Докато отпиваше, ми разказа за дневника на Джонатан Харкър от престоя му в чужбина и ми даде печатен препис от него, а също от дневника на г-жа Харкър за Уитби.
— Вземете тези — каза той, — и ги проучете внимателно. Когато съм се върнал, ще сте овладял всички факти и тогава можем по-добре да навлезем в разследването си. Пазете ги, защото в тях има голямо богатство. Цялата ви вяра ще е необходима дори след изживяното днес. Описаното тук — докато говореше, той тържествено и тежко положи длан върху пакета листове — може да е началото на края за вас, за мен и много други, или може да предвещае гибелта на немъртвия, който броди по земята. Прочетете всичко с отворен ум, умолявам ви, и ако можете да добавите нещо по какъвто и да е начин към разказаната тук история, направете го, понеже е от голямо значение. Вие водихте дневник за всички тези толкова странни неща, нали така? Да! Тогава ще прегледаме всичко това заедно, когато се видим.
След това той се подготви за път и малко по-късно се отправи към улица „Ливърпул“. Аз тръгнах към „Падингтън“, където стигнах около петнадесет минути, преди да дойде влакът.
Тълпата се разпръсна след оживлението, присъщо на пероните за пристигащи. Бях започнал да се притеснявам да не пропусна гостенката си, когато едно миловидно момиче с изящна външност пристъпи към мен и след бегъл поглед каза:
— Д-р Сюърд, нали?
— А вие сте г-жа Харкър! — отвърнах веднага, при което тя ми подаде ръка.
— Познах ви от описанието на горката мила Луси, но…
Тя внезапно прекъсна и за миг руменина заля лицето ѝ.
Червенината, избила и по моите страни, някак успокои и двама ни, понеже бе един безмълвен отклик на нейната. Взех багажа ѝ, който включваше и пишеща машина, хванахме метрото до улица „Фенчърч“364 и телеграфирах незабавно до иконома ми да приготви веднага всекидневна и спалня за г-жа Харкър.
362
„(…) не бива да поглеждаме назад“ — библейска перифраза, оригиналът е „никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие.“ (Лук. 9:62). Т.е. негоден е онзи, който се откаже от започнатата работа.