29 септември, във влака за Лондон. Когато получих любезното съобщение на г-н Билингтън, че ще ми даде всяко сведение, с което разполага, реших, че е най-добре да отида в Уитби и да направя на място разследването, както възнамерявах. Сега работата ми беше да проследя ужасяващия товар на графа до неговото местоназначение в Лондон. По-късно може би ще успеем да се захванем с него. Билингтън младши, едно сносно момче, ме посрещна на гарата и ме заведе до къщата на баща си, където бяха решили, че трябва да пренощувам. Те са гостоприемни, същински йоркширци: дай всичко на госта и го остави свободно да прави каквото реши368. Те знаеха, че бях зает и престоят ми щеше да бъде кратък, затова г-н Билингтън беше приготвил в кантората си всички документи, засягащи превоза на сандъците. Почти ми се зави свят, щом погледнах отново едно от писмата, които бях видял върху масата на графа, преди да разбера за дяволските му кроежи. Всичко е било внимателно премислено, свършено последователно и с прецизност. Изглежда е имал подготовка за всяка пречка на пътя, по който е трябвало да изпълни намеренията си. Ако използвам американизъм, той „не е поел рискове“ и съвършената точност, с която нарежданията му са били изпълнени, е логичната последица от предпазливостта му. Погледнах товарителницата и си направих бележка по нея: „Петдесет сандъка обикновена пръст за експериментални цели“. Също копие от писмо до „Картър, Патерсън“ и техният отговор. Преписах и двете. Това бяха всички сведения, които г-н Билингтън можеше да ми даде, затова отидох до пристаните и се срещнах с бреговите охранители, митничарите и началника на пристанището. Всички имаха какво да кажат за акостирането на кораба, което вече е заело място сред тукашните предания, но никой не можеше да прибави нищо към скромното описание „петдесет сандъка с обикновена пръст“. След това се срещнах с началник-гара, който услужливо ме свърза с мъжете, приели сандъците. Копието им съвпадаше със списъка и те нямаха какво да добавят, освен че кутиите били „огромни и смъртно тежки“ и че от местенето им се ожаднявало. Един от тях вметна, че съдбата била жестока, задето нямало някой джентълмен „тъкмо като вас, благородни господине“, да покаже някаква признателност към усилията им под формата на напитка. Друг каза в допълнение, че жаждата, която се е зародила тогава, била толкова силна, че дори оттогава не се е утолила напълно. Не е нужно да споменавам, че преди тръгване се погрижих да отстраня завинаги и по подходящ начин причината за упреците им.
30 септември. Началник-гара беше така добър да ме прати при своя стар другар — началник-гара на Кингс Крос, така че когато отидох там сутринта, можех да го попитам за пристигането на сандъците. Той също веднага ме свърза със съответните служители и видях, че копието им съвпадаше с оригиналната товарителница. Възможностите да предизвикам необичайна жажда тук бяха ограничени, но въпреки това се възползвах щедро от тях и отново бях принуден да се справям с последиците по ex post facto369 начин.
Оттам отидох до централния офис на „Картър, Патерсън“, където ме посрещнаха с извънредна учтивост. Те намериха сделката в дневника си и книгата с писма и веднага телефонираха в офиса си на Кингс Крос за повече подробности. За късмет, мъжете, които са приготвяли впряга, чакаха за работа и служителят на мига ги прати насам, като даде на един от тях товарителницата и всички документи, свързани с доставката на сандъците до Карфакс. Копието тук отново съвпадаше напълно. Хората на превозвача можеха да допълнят оскъдните сведения с някои подробности. Скоро открих, че почти изцяло са свързани с прашните условия на работата им и жаждата, предизвикана от изпълнението ѝ. Предоставих им възможност посредством общоприетата валута на кралството ни да я утолят по-късно — необходимо зло, след което един от мъжете отбеляза:
— Оназ’ гиди ’ъща, началство, е най-чалнатата, в която съм бил. Да окьоравея, ама ней била пипвана от едно хиляда години. Имаше прах, който постила на мястото тей, че става си спал на не’о, без си наръбиш ко’алите, и мястото е таквоз занемарено, че чак ви намирисва на дертия Йерусалим. Ама дертия параклис — той изби рибата направа! Аз и колегата мислешме, че никога неа излейм достатъчно бързо. Божей, не бих останал там и миг след мръкнало за по-малко от една бабка.
368
„(…) дай всичко на госта (…) каквото реши“ — по-горе Дракула цитира същата поговорка по „Одисея“.