— Обичах милата Луси. Знам какво е била тя за вас и какво вие — за нея. Ние двете бяхме като сестри, а сега тя си отиде, затова ще ми позволите ли да ви бъда като сестра в тези тревоги? Наясно съм с цялата печал, която сте изпитали, макар че за мен тя е неизмерима. Ако съчувствието и състраданието могат да помогнат във вашето злощастие, ще ми позволите ли да ви бъда поне малко от помощ — заради Луси?
Скръбта на мига заля несретника. Сякаш всичко, което напоследък мълчаливо бе изстрадал, веднага откри пробойна. Лорд Годълминг изпадна в пълна истерия, вдигна разперени ръце и свирепо заудря длани една в друга, завладян от безкрайна агония. Той се изправи и седна отново, а сълзите закапаха по страните му. Изпитах безкрайна жалост към него и без да мисля, разтворих обятия. С плач положи глава на рамото ми и треперейки от вълнение, зарида безсилен като дете.
В нас, жените, се таи майчиният дух, който, щом се пробуди, ни извисява над по-дребните проблеми. Чувствах главата на този едър скърбящ мъж да почива върху мен, като че е тази на бебето, което някой ден може да лежи на гърдите ми, и погалих косата му, сякаш той беше мое собствено дете. В онзи момент така и не ми мина през ум колко странно беше всичко това.
След малко хлиповете му прекъснаха и макар че не се опита да прикрие чувствата си, той се изправи с извинение. Разказа ми за изминалите дни и нощи — изтощителни дни и безсънни нощи. Не е можел да поговори с никого така, както един мъж има нужда, когато тъгува. Нямало нито една жена, чието състрадание да спечели, или с която поради ужасните събития, подхранващи мъката му, би могъл да поговори свободно.
— Сега зная как страдах — каза той, докато бършеше очи, — но все още не мога да осъзная — и никой друг не би могъл — колко много означава за мен вашето деликатно състрадание днес. Ще го разбера по-добре след време и повярвайте ми, макар че сега не съм неблагодарен, признателността ми ще расте с това, което научавам. Ще ми позволите да ви бъда като брат, нали, за цял живот — заради скъпата ни Луси?
— Заради скъпата ни Луси — казах, когато стиснахме ръце.
— Ах, и заради вас самата — добави той, — защото, ако изобщо си е струвало почитта и признанието на един мъж да бъдат спечелени, то от днес вие разполагате с моите. Ако някога бъдещето ви поднесе момент, в който се нуждаете от помощта на мъж, повярвайте, зовът ви няма да остане в пустиня. Нека Господ не позволява някога такъв миг да засенчи слънцето за вашия живот, но ако някога това се случи, обещайте ми, че ще позволите да науча.
Той беше толкова откровен, а скръбта му така чиста. Почувствах, че това ще го утеши, и затова отвърнах:
— Обещавам.
Прекосявайки коридора, видях г-н Морис, загледан през прозореца. Той ме чу и се обърна.
— Как е Арт? — попита.
Като забеляза зачервените ми очи, той продължи:
— Ах, виждам, че сте го утешавали. Бедното старо приятелче! Има нужда от това. Единствено жена може да помогне на един мъж, когато му тежи на сърцето, а той нямаше коя да го успокои.
Г-н Морис понасяше собствените си грижи толкова смело, че сърцето ми кървеше за него. Видях ръкописа в ръцете му и осъзнах, че когато го прочете, той ще разбере колко много ми е известно, затова казах:
— Иска ми се да утеша всички, които носят мъка в сърцата си. Ще ми позволите ли да бъда ваша приятелка и ще дойдете ли при мен за утеха, ако се нуждаете от нея? По-късно ще разберете за какво говоря.
Той видя, че съм искрена, приведе се и поднесе ръката ми към устните си. Това беше слаба утеха за една толкова смела и великодушна личност, затова импулсивно се приведох и го целунах. Сълзите блеснаха в очите му и за един миг той изхлипа:
— Малко момиче — каза той съвсем спокойно, — никога до края на дните си няма да съжалите за тази чистосърдечна доброта!
След това той отиде в кабинета при своя другар.
„Малко момиче!“ — същите думи, с които е нарекъл Луси и — ах! — как само ѝ е доказал своето приятелство!
Глава XVIII
30 септември. Прибрах се вкъщи към пет часа и открих, че Годълминг и Морис не само са пристигнали, но и вече са се запознали с препечатката на различните дневници и писма, които Харкър и възхитителната му съпруга бяха преписали и подредили. Той още не се е върнал от посещението си при хората на превозвача, за които д-р Хенеси ми беше писал. Г-жа Харкър ни поднесе по чаша чай и за пръв път, откакто заживях тук, мога искрено да нарека тази стара къща дом. Когато привършихме, тя каза:
— Д-р Сюърд, мога ли да ви помоля за една услуга? Искам да се срещна с вашия пациент г-н Ренфийлд. Позволете ми да го видя. Това, което сте казали за него в дневника, живо ме заинтересува!